Иън Ървайн - Кулата върху разлома

— И аз се срещнах с него в Туркад. — Мендарк стисна зъби. — Размотаваше се наоколо, бъркаше се в чужди работи и се правеше на загадъчен както винаги. Дърт глупак!

— Той намери Пендер — меко напомни Талия. Въпреки краткото си познанство с Шанд го смяташе за свой приятел и не искаше да слуша хули за него. — Не си ми казал за срещата ви в Туркад.

— Шанд не е единственият, който се прави на загадъчен — вметна Надирил.

— Срещам се със стотици хора — изръмжа Мендарк. — А и не чух нищо полезно от него. Това се отнася и за съвета му да дойдем тук.

— Може би ако се придържаше към обичаите и добрите обноски, хората щяха да са по-сговорчиви с тебе — отбеляза Надирил и пак изви глава към Лилис.

Узна от нея подробности за баща й, за живота в Туркад и за срещата й с Лиан. Когато Мендарк си изпи чая, дръпна Талия за ръката и двамата се отдалечиха по покрива. Притъмняваше, звездите се показваха в небето. Слугата донесе фенери, които окачи на куки зад тих, и на масата падаше трепкаща светлина.

Разговорът между Надирил и Лилис се отплесваше ту в една, ту в друга посока. Изведнъж той я прекъсна.

— Значи ти и четеш, и пишеш ?

— Някои неща мога да прочета — обясни момичето. — Табела, обяви и писма. Татко ме научи. А като бях малка, прочетох и една книга . Ама аз вече я знаех, Джеви все ми разказваше истории от нея. Не умея да пиша добре, само буквите, моето име и името на Джеви и още няколко думи. Все нямаше с какво да пиша, драсках в калта. Как ми се иска да се науча…

— Защо, дете? Каква полза ще имаш?

— Знаеш ли какво ги чака момичетата и момчетата по улиците, когато пораснат и нищо не умеят?

— Знам — тъжно потвърди старецът.

— Не искам да ми се случи. Искам да върша умни неща като Лиан, като Талия и като тебе.

— Ами Мендарк защо го пропусна?

— Прекалено е умен за мен. Искам да прочета Преданията. Лиан ми разказа едно. — Очите й заискриха. — Беше прекрасно. Дори по-прекрасно от онези, които Джеви… — Запъна се от нежелание да омаловажава стореното от нейния баща. — Искам да чета книги. Ти сигурно имаш много книги тук, стотици .

— Да, имаме — потвърди Надирил, без да си позволи усмивка. — Може би са стотици пъти по стотици пъти стотици. Повече отколкото има другаде в Сантенар. — Помълча и я изгледа придирчиво. — Е, какво би поискала от мен?

Тя преглътна мъчително и се извърна безмълвно.

— Не мога — смънка накрая.

— Стига, дете. Разбира се, че можеш. Не съм чак толкова жесток, нали?

— Повече от всичко искам да пиша и да чета, но не мога да ти платя. А нищо не се дава без пари.

Погледът му сякаш я пронизваше.

— Никакви пари ли нямаш?

— Имам малко — разпалено отвърна момичето. — Но с тях ще търся баща си. Няма да похарча и един грайнт за себе си, докато не го намеря.

— Такаа… искаш да четеш и да пишеш. Нека да те изпитам. — Извади тънко томче от джоб на робата си, отвори на първата страница и даде книгата на момичето. — Това е „Приказка на приказките“ от Джейдия Геренджи, старо сказание за Зур. Знаеш ли я?

— Не.

— Прочети ми я.

Лилис зачете колебливо с тънкото си гласче, запъваше се на имената и трудните думи и след около пет минути стигна до края на първа страница. Обърна на следващата.

— Достатъчно. Така не може. — Той порови в друг джоб с много строго изражение. — Ето ти лист хартия и парче въглен. Напиши каквото прочете току-що.

Тя го погледна страхливо изпод ресниците си, наведе се ниско над хартията и започна да пише с едри детски драскулки. Минаха десетина минути, писането се прекъсваше от хлипане и стискане на юмручета, а веднъж Лилис дори блъсна чело в масата. Накрая му връчи листа.

— Това ли е всичко? — промърмори старецът, взрян в мацаницата от криволичещи редове, зацапани от сълзи и задраскани букви.

— Не, но ми свърши мястото.

— Дете, хартията е твърде скъпа. С парите за това късче би могла да си купиш храна за цяла седмица.

Тя се смръзна, сякаш бе срещнала погледа на митично чудовище. На ресниците й висяха сълзи.

— Така не може — сърдито повтори Надирил. — Трябва да те науча как се прави по-добре. И ще те науча.

— Ще ме научиш?! — извика тя, стисна съсухрената му десница и я целуна. Талия и Мендарк се спогледаха. — Но как да ти се отплатя?

— Работиш ли усърдно?

— Никой не е по-усърден от мен. Мога да мия подове, да почиствам клозети…

Старецът вдигна ръка и тя млъкна.

— Не е достатъчно. Ще ти възлагам по-трудна работа.

— Но аз само това умея.

Сълзите пак напираха. Талия, която ги гледаше и слушаше, подпряна на стената, седна до Лилис и обгърна с ръка раменете й.