Иън Ървайн - Кулата върху разлома

Устните се опънаха в сянка на усмивка.

— Здравейте. Я да видим кой е дошъл?

И гласът му приличаше на ветрец, минал през паяжини.

Разгъна се и стана от табуретката. Мендарк стрелна Талия с многозначителен поглед, като че подсказваше „Старецът съвсем се е побъркал“. Но Надирил го подмина и със скърцане на стави приклекна пред момичето.

— Аз съм Лилис — изписука тя и мъничко се отдръпна, но после размисли и остана на място.

— Подай ми ръка, Лилис — помоли старецът.

Момичето протегна към него малката си длан. Той я хвана с костеливите си пръсти и я опипа внимателно и от двете страни. После я пусна и се взря изпитателно в лицето й.

— Защо си дошла да ме видиш, Лилис? Какво би могла да искаш от мен?

Зад него Мендарк се прокашля ядосано.

— Талия ме доведе — отвърна момичето.

— Да, но какво искаш ти от мен ? Какво трябва да знаеш?

— Можеш ли да намериш баща ми? — едва се чу шепотът й.

— Още не знам. А майка имаш ли?

— Нямам. Тя умря.

— Натъжавам се да го чуя. Още какво се стремиш да научиш?

— Можеш ли да намериш моя приятел Лиан?

— И Лиан, значи! Летописецът Лиан от Чантед ли? Ах че нехайно дете — как тъй си губиш приятелите?

— Те ме губят. Ще намериш ли и него?

— Вероятно. По-късно ще те разпитам за тях. Сега трябва да обърна внимание на своя гост. Изглежда много важна особа.

Изправи се с ново скърцане и се загледа в другите двама. Мендарк се зъбеше, Талия се подхилваше скришом.

— Мендарк… — изрече Надирил накрая. — Кога за последен път си идвал в Библиотеката? Преди повече от пет години, не е ли така?

Той протегна изтънялата си ръка.

— Наистина минаха пет години — студено потвърди Мендарк. — Дойдох заедно с млад майстор на сказанията, ако си спомняш. — Тонът му натъртваше, че и умът на Надирил е поразен от годините като тялото му. Може би го предизвикваше. — Само че тогава още не беше майстор.

— Мендарк, високомерието ти е неуместно. Помня. — Гласът на стареца укрепна. — Лиан от Чантед, приятелят на Лилис. О, добре го помня. Някога си мислех да го привлека тук, но други грижи бяха по-важни. Дали ще дойде сега, как мислиш? Толкова малко време ми остава…

— Според мен той е поел по свой път. И е една от причините да сме тук.

— Добре. Ще стигнем и до това. — Старецът се обърна към Талия, която кротко стоеше настрана и чакаше с присъщата си търпелива неподвижност. — Ти си Талия бел Сун — сериозно каза Надирил и тя кимна. — Как е семейството ти?

— Майка ми е добре и работи по-неуморно отвсякога. Тя е механик в мините — обясни на малката си приятелка. — Знае какво да прави за изпомпване на водата. Много умна и изобретателна жена.

— Познавах добре майката на твоята майка — продължи Надирил. — Веднъж дойде тук. Извънредно учена жена. Напоследък рядко ни навестяват хора от Крандор.

Протегна ръка и на нея, Талия стисна студените му пръсти.

— Баба ми понякога говореше за тебе — промълви, вглеждайки се в очите му, защото беше висок колкото нея.

У стареца сигурно се пробуди отдавна погребан спомен, тъй като се засмя гърлено и хрипливо.

— Представям си какво ти е казвала. Уважавахме се безкрайно, но не бихме могли да се сприятелим. Е, това е минало, а тя отдавна почива в гроба. Пътували сте дълго и виждам, че не сте отдъхнали след пристигането в Зайл. Елате… Ще хапнем заедно и ще поговорим за новите неща, които сте видели.

Той пристъпи към вратата.

— Въпросът е неотложен — спря го Мендарк.

— Несъмнено. Ти винаги идваш по неотложни въпроси. Но ще почака. Все се храня насаме, не бива да ми отказвате компанията си. Пък и знам за какво сте дошли. Как бих могъл да не знам?

Стигнаха до стълба, виеща се нагоре.

— Хвани ме за ръката — каза Надирил на Талия.

Хвана за ръката и Лилис, заизкачваха се бавно и най-сетне излязоха на просторна площадка с изглед към целия град. Ветрецът подръпваше робата му, но беше топъл. Слънцето се спускаше ниско в безоблачното небе.

— Някога идвах тук всяка вечер, а и сутрин — прошепна старецът, останал без дъх. — Просто за да погледам града… и да мисля и мечтая. Призори слънцето сякаш обливаше с огън планините на запад, а привечер равнините на Зур бяха шарени като гоблен. Но вече съм далеч от тези мечтания. Зайл се смалява, дори Библиотеката е в упадък, защото не получава налозите си, които някога бяха плащани неотклонно като изгрева на светилото. Във времена, когато сме по-необходими отвсякога, все по-рядко ни търсят. Собствените ми мечти никога няма да се сбъднат, животът ми е единствено борба да съхраня каквото ни е оставило миналото. Как да си отида, без да поверя всичко това някому? Няма да се предам, докато не връча ключа на достоен човек.