Ан Ейвъри - Снежната кралица

— Ана? Така ли са я кръстили?

Хети зяпна.

— Ти не знаеше ли?

Майкъл сви рамене; очевидно му беше неудобно.

— Не съм ги питал, а те не ми казаха.

— Дори не си ги попитал за името на бебето?

За миг Хети се зачуди дали земята под краката й не беше пропаднала. Майкъл не се беше потрудил да узнае името на красивото, крехко бебе, на което беше помогнал да се роди? Нейният Майкъл?

Той се ядоса.

— Виж, Хети, моята работа е да спасявам човешки живот… ако мога. Не съм дошъл тук да водя тривиални разговори на чаша чай.

— Знаеш ли от какво имаш нужда, Майкъл Райан? — попита Хети. — От една конска доза хапчета от пчелинок, ето от какво. Кълна се, че голямата надморска височина е повредила мозъка ти. Откога научаването на името на едно бебе е станало „тривиално“?

— Не казах, че е тривиално! Казах…

— Много добре чух какво каза! Освен това знам какво мислят тези нещастни хора за теб. Те не само че са уплашени до смърт от теб, но и си мислят, че ходиш по вода. Ако ти…

— Аз не ходя по вода!

При това негово избухване Хети едва не падна от седалката. Дори да беше хвърлил динамит, Майкъл нямаше да я стресне толкова силно.

— Майкъл! Какво…?

— Аз не съм някакъв проклет чудотворец, Хети! — изрева той. Лицето му почервеня въпреки загара му. — Аз съм обикновен човек! Разбираш ли? Човек!

— Разбира се, но…

— Няма ваксина против туберкулоза. Няма измислено лекарство за тази болест. Няма дори един подходящ санаториум като онези, които се строяха на изток. Поне засега. Може би скоро ще има, ако някой успее да събере средства и да осигури земята и… По дяволите, ние имаме нужда от толкова много неща, Хети, но дори тогава не можем да дадем никакви гаранции. Но това поне ще бъде някакво начало. По-добре отколкото да я оставим в онази гореща малка палатка с всичките тревоги, пред които е изправена сега. Тя не е достатъчно силна, за да може да се грижи сама за себе си, да не говорим за сина й, бебето и съпруга й, но въпреки това тя се опитва да се грижи и за тях. Но ако имахме добър санаториум, дори ако той се състоеше само от няколко заслона, лаборатория и кухня — нещо повече от онова, което имаме сега — това щеше да помогне. Ние…

— Майкъл! — Хети най-после успя да го прекъсне; досега тя бе седяла мълчаливо, замаяна от внезапния порой от думи. — Нямам и най-малка представа за какво говориш!

— Говоря ти за санаториум, Хети! За място, където хора като Рут Райнър могат да получават добри грижи, без да им се налага да се тревожат за нищо друго. На изток имаше добри резултати в това отношение. По дяволите! Първият санаториум беше построен в Сарнак, щата Ню Йорк, от един лекар, който отишъл там, за да умре от туберкулоза, но вместо това състоянието му се подобрило. Ако той е успял, защо да не можем и ние?

Лицето на Майкъл внезапно беше озарено от нетърпение. Хети не се опита да го прекъсне. Тя дори не беше сигурна, че той говореше на нея.

— Добра храна, почивка, медицински грижи, чист въздух. Ето от това има нужда Рут, а и всички останали в нейното състояние. Аз мога да й дам грижите и чистия въздух — ако успея да я измъкна от тази палатка и да я отдалеча от бебето й, — но преди тя да си почине, наистина да си почине…

Той замълча за малко. Хети видя как нетърпението бавно изчезна от погледа му.

— Но за всичко това са нужни пари, Майкъл. Пари, земя, подкрепа, персонал и…

Той сви рамене.

— Ето ти го твоето чудо, Хети. Да се намерят ресурсите, необходими за построяването на такъв санаториум.

— Чудеса стават, Майкъл — каза тихо тя.

— Така казват хората.

— Понякога просто не ги наричат чудеса.

— Е, аз поне знам името на следващия си пациент — и последният, който ти ще посетиш тази сутрин. Той се казва Фред Майзнер и е твърде стар за хапчета от пчелинок, така че не е необходимо да се тревожиш, че не съм му обръщал внимание.

— Хмм — каза Хети.

— Какво значи това?

— Никой не е твърде стар за хапчета от пчелинок, Майкъл Райан, което просто показва колко много знаеш!

Фред Майзнер седеше извит на една страна на един стол и се напрягаше да осигури повече светлина да пада върху книгата, която четеше. Очилата му с позлатени рамки се мъдреха на носа му като метално насекомо, което сякаш всеки миг щеше да излети, и от време на време той ги побутваше с пръст като че ли го дразнеха.

Когато видя Хети и Майкъл да стоят на вратата на дневната, където ги беше оставила прислужницата му, очите му светнаха и на съсухреното му лице се появиха още една дузина бръчки от усмивката му, която сякаш минаваше от едното му ухо до другото. Поне така си мислеше Хети, въпреки че не беше съвсем сигурна, тъй като старецът имаше едни от най-големите мустаци, които тя беше виждала през живота си.