Ан Ейвъри - Снежната кралица

Той маркира страницата, до която беше стигнал, и остави книгата си встрани, прекара сбръчканите си като стари корени пръсти през мустаците си и се изправи бавно на крака.

— Доктор Райан — каза той и протегна ръка — радвам се да ви видя. Вече започвах да се чудя дали не сте забравили горкия старец.

— Не съм — каза Майкъл и даде знак на Хети да се приближи. — Искам да ви представя годеницата си, Хети Малоун.

— Господин Майзнер — каза Хети и стисна огромната му ръка. — Радвам се да се запозная с вас. Доктор Райан ми е разказвал за вас, но не е споменавал за великолепните ви мустаци. Защо ли?

Очите на стареца светнаха. Без да пуска ръката й, той се наведе напред и й намигна заговорнически.

— Страхувал се е, че може да му открадна момичето. Дамите си падат по мъже с мустаци. Постоянно му го повтарям, но той не ме слуша.

Старецът се разсмя, пусна ръката на Хети и погали нежно мустаците си.

— Между нас да си остане, но според мен той не иска да си пусне мустаци, защото му растат редки. Случва се и с най-добрите от нас. — Той мръдна горната си устна, за да може Хети да види по-добре мъжкото му постижение.

Майкъл изсумтя, но Хети не му обърна внимание.

— Вие очевидно не сте от тях.

— Не. Разбира се, отначало жена ми се оплакваше. Казваше, че я гъделичкали, когато съм я целувал. Затова ги обръснах. Тя ме погледна само веднъж и каза отново да си пусна мустаци. След това никога вече не чух оплаквания от гъдел. — Когато Хети се разсмя, той присви вежди и неохотно се отпусна в стола си.

— Как сте, господин Майзнер? — попита с официален тон Майкъл и седна в стола до стареца.

Господин Майзнер потърка брадичката си и се замисли.

— Не съм зле. Изобщо не съм зле за човек на деветдесет и три години.

— Навърши деветдесет и една миналия март — провикна се прислужницата откъм кухнята. — Недей да лъжеш, Фред Майзнер!

Старецът изви глава по посока на гласа и извика в отговор:

— Деветдесет и три, жено. Ти си гледай кафеника. — Той се отпусна усмихнат в стола си. — Държи се, сякаш ми е майка, казах й, че една хубава жена като нея би трябвало да се омъжи повторно. Тя е само на шестдесет и седем. Още много хляб има в нея. Срамота е да се похабява така.

— Дръж се прилично — каза остро прислужницата, която се появи от кухнята с всичко необходимо за чаша кафе с гостите. — След малко можеш да кажеш нещо, за което после ще съжаляваш, и след това цяла седмица ще трябва да слушам мърморенето ти.

— На моята възраст, жено, е чиста загуба на време човек да съжалява за грешките си. Пък и аз съм правил толкова много грешки, че сега вече няма значение.

— Е, за това не мога да споря. Захар или сметана, госпожице Малоун? А за вас, доктор Райан?

Те започнаха да пият кафето си. Фред Майзнер беше стар флиртаджия и се радваше, че има нова „кобилка“, върху която да упражнява чара си. Той беше роден в Германия, но като младеж бе емигрирал в Америка в търсене на приключения. В крайна сметка се бе озовал в златоносните полета на Калифорния, където беше изгубил немския си акцент, беше си намерил съпруга и не беше успял да направи големия удар. По време на войната между Севера и Юга той беше останал в Калифорния, след което се беше завърнал на изток и бе започнал да работи като инженер в железопътните компании. С построяването на железопътната линия на запад, той се беше придвижвал напред заедно с релсите. Имаше богат запас от истории за построяването на първите железопътни линии през Колорадо и Канзас, а след това и надолу през територията на Ню Мексико, където твърдеше, че е оставил една дузина красиви сеньорити облени в сълзи след отпътуването му.

— Аз, разбира се, никога не съм казвал на жена си за тях. Тя нямаше да одобри това. Но аз нямаше да я напусна за нищо на света, независимо колко ме молеха онези красавици. Моята Ида правеше най-хубавите палачинки оттук до Мисисипи, а никой не можеше да се сравнява с нея, когато трябваше да се изпече еленски бут.

При спомена за съпругата му част от веселието го напусна и той дълго глади мустаците си, втренчил воднистите си старчески очи в небитието, докато се вглеждаше в миналото си, което го беше оставило сам в края на века — без жената и приятелите, с които в продължение на толкова много години беше споделял всичко.

Хети се наведе напред, за да остави чашата си върху подноса, който прислужницата беше оставила на масата, и движението й извади стареца от размисъла му.

— Какво… За какво говорех? — попита той, докато се отърсваше от спомените си.