Кендар Блейк: Кралица на кошмара

книга втора от поредицата "Анна"

Този текст е художествена измислица. Всички герои, организации и събития, описани в този роман, са продукт на авторското въображение или са използвани с художествена цел.

Мисля, че ми прилича на едно момиче, което убих преди време.

Ами да. Казваше се Емили Данагър. Тийнейджърка, убита от някакъв строителен работник, който ремонтирал къщата на родителите ѝ. Натъпкал тялото ѝ в една от стените на тавана и я покрил със замазка.

Премигвам и мърморя общи приказки в отговор на някакъв въпрос, който момичето до мен току-що зададе. Скулите на Емили бяха по-очертани. И носът ѝ беше различен. Но формата на лицето е толкова сходна, че сякаш се взирам в момичето, което причаках в спалнята за гости на горния етаж. Отне ми почти цял час, забивах камата във всички стени наоколо, докато тя се процеждаше от тях и се опитваше да ми излезе в гръб.

– Обожавам филми за чудовища – казва момичето до мен, чието име не мога да си спомня. – „Убийствен пъзел“ и „Петък 13-и“ определено са ми любимите. А ти?

– Аз не съм много фен – отговарям, без да отбележа, че технически нито „Пъзела“, нито Джейсън от „Петъка“ са чудовища. – Предпочитам експлозии и специални ефекти.

Кайт Хект. Това е името на момичето. Ирландско е. И тя е предпоследна година в гимназия „Уинстън Чърчил“. Очите ѝ са светлокафяви, с една идея твърде големи за лицето ѝ, но хубави. Не знам какъв цвят са били очите на Емили Данагър. Когато я срещнах, вече бяха изтекли, както и всичката ѝ кръв. Помня как лицето ѝ – бледо, но не мъртвешко – се материализира изпод избелелите тапети на цветя. Сега звучи смешно, но тогава си беше най-напрегнатата игра на „тука има – тука няма“ с едно мъртво момиче. Бях станал вир-вода. Беше отдавна, когато бях по-малък и по-лесно се панирах. Чак след години щях да се изправя пред призраци с истинска сила – такива като Анна Корлов, момичето, което можеше да ми изскубне гръбнака, когато си поиска, но вместо това в крайна сметка ми спаси живота.

Седя в едно сепаре в дъното в кафенето на някаква пресечка на Бей Стрийт. Срещу мен е Кармел с двама нейни приятели, Джоана и Чад, които май ходят от седми клас. Ужас. А с тази Кайт Хект до мен сме на нещо като среща. Връщаме се от кино; не помня какво гледахме, но май беше с някакви гигантски кучета. Тя ми обяснява нещо с много жестикулации, повдигнати вежди и зъби, които несъмнено са придобили сегашния си перфектен вид благодарение на неизменни скоби в детството. Опитва се да задържи вниманието ми. Но единственото, за което си мисля, е колко много прилича на Емили Данагър, само дето е доста по-безинтересна.

– И? – пита тя сконфузено. – Как е кафето?

– Добро е – отговарям.

Опитвам се да се усмихна. Тя не е виновна. Кармел е тази, която ме навиваше да участвам в този фарс, а аз съм човекът, който се нави, за да я накара да млъкне. Чувствам се като гъз за това, че губя времето на Кайт. Чувствам се като още по-голям гъз за това, че тайно я сравнявам с мъртво момиче, което убих преди четири години.

Разговорът замира. Отпивам дълга глътка от кафето си, което наистина е добро. С много захар и сметана, и лешници. Кармел ме рита под масата и почти се поливам. Когато вдигам поглед, виждам, че говори с Джо и Чад, но знам, че ме ритна нарочно. Не се държа като на среща. Под лявото ѝ око се появява тик.

За момент обмислям варианта да подхвана любезен разговор. Но не искам да поощрявам това, нито да подвеждам Кайт. И без това е мистерия защо поиска да излезе с мен. След случилото се миналата година с Майк, Уил и Чейс – Майк го изкорми Анна, а Уил и Чейс ги изяде призракът, който уби баща ми – аз съм отшелникът на гимназията. Така и не ме свързаха с убийствата, но всеки подозира нещо. Всеки знае, че тези пичове ме мразеха, а сега са мъртви.

Всъщност има цели теории, предположения какво може да се е случило, циркулиращи слухове, които с времето стигат до толкова нелепи пропорции, че се самоунищожават. „Дрога“, шепнат хората. Не, не, било е тайно секс общество. Кас им продавал амфетамини, за да издържат по-дълго. Нещо средно между дилър и сводник.

Хората се разминават с мен в коридорите и избягват погледа ми. Шепнат си зад гърба ми. Понякога се чудя дали не сбърках, като останах да изкарам гимназия в Тъндър Бей. Не мога да търпя всички тези идиоти с техните супер измислени теории, а никой да не се сеща да спомене историята за призрака, който всички знаеха. Никой не говори за Анна в нейната рокля от кръв. Това поне би било слух, който си заслужава да се чуе.