Кендар Блейк - Кралица на кошмара

– Не беше нужно да тръгваш с мен, нали знаеш – казвам. – Можеше да повикам Томас да ме вземе. Или да ходя пеша.

Кармел прехапва красивата си устна, свикнала е нещата да стават по нейния начин. Приятели сме от почти година, а тя все още придобива това объркано изражение като на сладко кученце, ако не направя това, което тя каже. По странен начин това ме размеква.

– Навън е студено. А и ми беше скучно така или иначе.

Тя е невъзмутима със светлокафявото си късо палто и червените ръкавици. Червеният шал на врата ѝ е вързан безупречно, въпреки че си тръгнахме набързо.

– Просто правех услуга на Кайт. Нали ѝ уредих среща с теб? Не сме виновни ние, че не успя да те омае с чара си.

– Има хубави зъби – казвам в знак на примирие.

Кармел се ухилва.

– Може би беше лоша идея. Трябва ти още време, нали? – казва тя.

Правя се, че не забелязвам обнадеждения поглед, който ми хвърля, с покана да продължим този разговор. Но разговорът няма накъде да отиде.

Когато стигаме къщата ми, очуканият форд темпо на Томас е паркиран в алеята отпред. Виждам силуета му вътре, говори с този на майка ми. Кармел спира точно зад него. Очаквах да ме остави на завоя.

– Ще отидем с моята кола. Идвам с вас – казва тя и излиза.

Не се противя. Въпреки първоначалните ми намерения Кармел и Томас вече са замесени в това. След всичко, което се случи с Анна и обиамана, нямаше как да ги отрежа.

Влизаме в къщата. Томас се е излегнал на дивана и прилича на проснато намачкано пране. Изправя се, когато вижда Кармел, и очите му, както обикновено, чак се разфокусират от вълнение, преди да намести очилата си и да си върне нормалния вид. Майка ми седи на стол, настанила се е удобно и има загрижен вид, загърната в дебела жилетка. Не знам откъде на хората им хрумва идеята, че вещиците си слагат един пръст очна линия и подскачат наоколо с кадифени наметала. Усмихва ни се и тактично пита дали ни е харесал филмът, но не и как е минала срещата. Свивам рамене.

– Нещо не го загрях – казвам.

Тя въздъхва.

– Томас ми каза, че ще ходите в Гранд Марей.

– И без това няма какво да правим тази вечер – казвам и поглеждам Томас. – И Кармел ще дойде. Може да отидем с нейната кола.

– Добре – отговаря той. – Ако вземем моята, сигурно ще останем на пътя още преди да сме стигнали границата.

Следва конфузен момент, докато чакаме майка ми да ни остави. Тя е абсолютно наясно какво се случва, но гледам да не я тревожа с излишни подробности. След като едва не умрях миналата есен, в кестенявата ѝ коса се появиха бели кичури.

Най-после тя става и поставя три малки, но много миризливи кадифени торбички в шепата ми. Знам какво е, без да поглеждам. Прясна билкова смес с любимото ѝ защитно заклинание, по една за всеки от нас. Докосва челото ми с върха на пръста си.

– Да ги пазиш – прошепва тя. – И ти се пази.

Обръща се към Томас:

– Сега се захващам да правя още свещи за магазина на дядо ти.

– Тези за просперитет се харчат много бързо, не можем да сварим да ги извадим по щандовете – ухилва се той.

– А са толкова прости за правене. Лимон и босилек. И в средата магнит. Ще мина с новата доставка във вторник.

Тя се качва по стълбите на горния етаж към стаята, която е отделила за работа по заклинания. Пълна е с големи блокове парафин, масла и прашни буркани с билки. Чувам, че другите майки си имат цели стаи, пригодени за шиене. Сигурно изглеждат странно.

– Ще ти помогна да сложим свещите в кашони, като се върна – казвам аз, докато тя изчезва по стълбите.

Ще ми се пак да си вземе котка. По стъпките ѝ витае една празнина с форма на котка, където преди беше Тибалт, който я следваше навсякъде. Но са минали само шест месеца, откакто той умря. Може би е твърде рано.

– Готови ли сме? – пита Томас.

През рамото му виси брезентова чанта. В нея Томас тъпче всичко, което открием за даден призрак, по дадена задача. Не ми се мисли как веднага биха го завързали и изгорили на клада, ако някой се докопа да тази чанта. Без да поглежда в бъркотията вътре, той бърка и вади точно каквото му трябва. Всеки път ме побиват тръпки от телепатичните му способности – като онова момиче от „Полтъргайст“.

– Гранд Марей – промърморва Кармел, когато той ѝ подава няколко листа хартия.

По-голямата част от тях са писмо от един професор по психология в университета „Роузбридж“, стар приятел на баща ми, който, преди да улегне и да се заеме с формирането на мирогледа на младите, разширявал своя, като участвал в транссесии, водени от родителите ми в началото на осемдесетте. В писмото си той говори за някакъв призрак в Гранд Марей, щата Минесота, за който се носят слухове, че витае в някаква изоставена плевня. На това място са регистрирани шест смъртни случая за последните трийсет години. Определението за три от тях е „при подозрителни обстоятелства“.