Кендар Блейк - Кралица на кошмара

– Отговаря на описанието – казвам аз.

– Остави описанието – казва Томас, докато рови в чантата си, – нали имаме рисунка?

Вади лист и Кармел включва лампата в купето. Ще ми се да не го беше правила. Веднага се появява усещането, че някой ни гледа, че тази светлина току-що издаде всичките ни тайни. Кармел се пресяга да я угаси, но аз слагам ръка на рамото ѝ.

– Вече няма смисъл.

Томас вдига листа към предното стъкло и сравнява рисунката с тъмната фигура на плевнята. Според мен няма кой знае каква полза. Рисунката е просто груба скица с въглен в различни нюанси на черното. Дойде по пощата заедно с писмото и е правена по време на транс. Някой е рисувал виденията си, докато ги е преживявал. По-добре да беше отворил очи и да беше гледал малко какво рисува. Драсканицата наистина изглежда като привидение, с размазани ръбове и резки черти. Все едно е на четиригодишно дете. Но колкото повече ги сравнявам, плевнята и рисунката все повече започват да си приличат, сякаш не толкова формата е важна, а усещането, което стои зад нея.

Това е глупаво. Баща ми сто пъти ми е казвал, че местата не могат да бъдат зли. Бъркам в раницата си и грабвам камата, после излизам от колата. Затъвам в локвите до връзките на обувките и краката ми вече са мокри, когато стигам задния багажник на аудито. Колите и на Кармел, и на Томас са оборудвани като за оцеляване в екстремни условия, със сигнални ракети, одеяла и толкова много материали за първа помощ, че биха задоволили и най-параноичния хипохондрик. Томас е до мен и гази енергично в калта. Кармел отваря багажника и вади три джобни фенерчета и голям лагерен фенер. Движим се заедно в тъмното, като усещаме как краката ни изтръпват от студ и как чорапите ни жвакат в обувките. Мъгливо и мокро е. Все още има упорити преспи сняг около стволовете на дърветата и до стените на плевнята.

Отново съм впечатлен колко злокобно изглежда мястото. По-лошо е и от порутената викторианска къща на Анна. Застинало е като огромен паяк, който ни чака да се приближим и се прави на умрял. Но това е глупаво. Просто студът и тъмнината ми влизат под кожата. И все пак не бих протестирал, ако случайно някой дойде с туба бензин и клечка кибрит.

– Ето – подавам на Томас и Кармел торбичките със защитната билкова смес, завързани на връв като медальони.

Томас пъха своята в джоба на панталоните си. Кармел държи нейната като броеница. Включваме големия фенер и джобните фенерчета, когато сме близо до входната врата, която скърца и се клати напред-назад като показалец, който подканва „ела насам“.

– Стойте близо до мен – прошепвам и те се прилепят от двете ми страни.

– Всеки път си казвам, че сме луди да правим това – мърмори Кармел. – Всеки път си казвам, че просто ще чакам в колата.

– Не е в твой стил да гледаш отстрани – прошепва Томас и усещам как Кармел се усмихва от другата ми страна.

– Вие няма ли да се взимате вече? – промърморвам и се пресягам да отворя вратата.

Томас има досадния навик да влита в стаята като в екшън филм и да светка с фенерчето си във всички посоки, сякаш очаква да сгащи призрака, докато се е надвесил над плячката си или нещо такова. Но призраците са срамежливи. Или ако не срамежливи, то поне предпазливи. Никога досега не ми се е случвало да отворя вратата и да се озова лице в лице с мъртвец. Случвало ми се е обаче да вляза и веднага да усетя, че някой ме гледа. Както например в момента.

Както онова странно чувство, онова напрегнато усещане, че някой е зад теб. Когато те гледа мъртвец, усещането е още по-странно, защото не можеш да прецениш от коя посока идва. Просто е някъде там в пространството. Дразнещо е, но нищо не може да се направи. Както и с премигващото фенерче на Томас.

Отивам в средата на плевнята и слагам големия фенер на земята. Въздухът е тежък от миризмата на прах и старо сено, с което е осеян мръсният под. Когато се завъртам бавно в кръг, лъчът на фенерчето ми не трепва и внимателно обикаля стаята, подът хрущи под подметките ми. Кармел и Томас следят движенията ми и стоят близо зад мен. Знам, че Томас поне, като се има предвид, че е вещица, също усеща, че някой ни гледа. Фенерчето му шари нагоре-надолу по стените, като проучва ъглите и прикритите места. Но така само ни издава, вместо да използва светлината за отвличане на вниманието, а същевременно да наблюдава мрака. Шумът от дрехите ни се чува силно; косата на Кармел шумоли по раменете ѝ, когато върти глава и се оглежда наоколо – като някакъв водопад.