Кендар Блейк: Кралица на кошмара

Не че е голяма работа – шестима убити. Такива цифри обикновено не влизат в списъка ми с приоритети. Но откакто пуснах корени в Тъндър Бей, възможностите ми са ограничени до няколко по-дълги пътувания в годината и места, докъдето мога да стигна и да се върна за един уикенд.

– Значи то ги убива, като предизвиква някаква злополука? – казва Кармел, докато чете писмото.

Повечето от смъртните случаи изглеждат като инцидент. Един фермер поправял трактор, но той някак си тръгнал по инерция въпреки тухлите, които били подложени пред гумите, и го прегазил. Четири години по-късно съпругата му паднала по корем върху вила за сено.

– Откъде сме сигурни, че наистина не са нещастни случаи? Има доста път до Гранд Марей, само за едната разходка.

Кармел винаги нарича призраците „то“. Никога „той“ или „тя“ и рядко по име.

– Имаме ли нещо по-добро за правене? – казвам аз.

Усещам тежестта на камата в раницата си. Фактът, че е там, затъкната в кожената ножница, остра като бръснач, без някога да е имало нужда да бъде наточена, ме изнервя. Почти ми се ще да бях останал на скапаната среща.

След сблъсъка с обиамана, когато разбрах, че камата е свързана с него, аз… не знам. Не че се страхувам от нея. Все още я чувствам своя. А Гидиън ме уверява, че връзката между нея и обиамана е прекъсната, че призраците, които убивам сега, вече не отиват при него, вече не го хранят и не увеличават силата му. Сега отиват там, където им е мястото. Ако някой изобщо разбира по въпроса, то това е Гидиън – там в Лондон, затрупан с мухлясалите му книги. Той е бил с баща ми от самото начало. Но поисках и второ мнение, затова с Томас отидохме в антикварния магазин на дядо му Морфран и той ни изнесе цяла лекция как енергията се съдържала в определени равнини и как обиаманът и камата не съществуват вече в една и съща равнина. Каквото и да значи това.

Така че не ме е страх. Но понякога усещам как силата ѝ се протяга към мен и ме побутва. Камата е нещо повече от неодушевен предмет и понякога се чудя какво иска.

– И все пак – продължава Кармел, – дори да е призрак, то убива само веднъж на няколко години. Ами ако не поиска да ни убие?

– Ами – казва смутено Томас, – след като миналия път се върнахме с празни ръце, започнах да работя по това.

Той бърка в джоба на войнишкото си яке от магазин втора ръка и вади кръгло парче цветен камък. Плосък е и дебел около три сантиметра, като голяма, тлъста монета. На едната му страна е издълбан символ, нещо, което прилича на модифициран келтски възел.

– Рунически камък – казвам аз.

– Красив е – казва Кармел и Томас ѝ го подава.

Наистина е майсторски направен. Символът е точно издълбан и Томас го е полирал, така че сега блести в бяло.

– Това е примамка.

Кармел ми го дава. Рунически камък примамка, нещо като стръв за призраци. Много умно, стига да работи. Обръщам го в дланта си. Хладен е на пипане и тежи колкото кокоше яйце.

– Е? – казва Томас, като взима камъка и го прибира обратно в джоба си. – Искате ли да го пробваме?

Поглеждам ги и кимам.

– Да тръгваме.

Пътят до Гранд Марей, Минесота, е дълъг и скучен в тъмното. Клони на иглолистни дървета профучават пред светлините на фаровете, а като гледам еднотипните морзови сигнали на осевата линия ме хваща морска болест. През повечето време се мъча да дремя на задната седалка, или поне се правя, че спя, като от време на време подслушвам разговора им, а после пък се опитвам да не ги слушам. Когато шепнат, знам, че говорят за Анна, но никога не споменават името ѝ. Чувам Кармел да казва, че това е безнадеждна история, че никога няма да разберем къде е отишла и че дори да има как, може би не бива да разбираме. Томас не ѝ противоречи кой знае колко; рядко го прави, когато говори с Кармел. Преди тези разговори ме ядосваха. Сега ми е просто досадно.

– Завий тук – казва Томас. – Мисля, че е натам.

Надигам глава над седалката, докато Кармел се опитва да избегне дупките по нещо, което е силно казано път – по-скоро кална пътека, широка около три метра. Колата е с 4х4 задвижване, но все пак рискът да заседнем е голям. Сигурно се е скъсало да вали тук последните няколко дни и следите от гуми са издълбали коловози, осеяни с локви. Точно се каня да кажа на Кармел да зареже всичко и да се опита да върне на заден, когато нещо черно проблясва пред фаровете. Кармел натиска спирачки, гумите се хлъзват малко и колата спира.

– Това ли е? – пита Кармел.

„Това“ е огромна черна плевня, в края на голо поле с изсъхнали стръкове на растения, които стърчат като косми по плешиво теме. Къщата, към която е принадлежала плевнята заедно с някакви други постройки, отдавна e порутенa. Всичко, което е останало, е плевнята – мрачна и самотна, силуетът ѝ ни чака пред гора с притихнали дървета.