Ан Ейвъри - Снежната кралица

Мрачното изражение на лицето му й показа, че той обмисля дали да не постъпи точно така. Госпожа Скот обаче влезе в стаята, преди той да беше взел решението си, с очевидното намерение да ги изпрати колкото се може по-скоро.

Тогава те си тръгнаха, но едва след като Хети тържествено обеща, че отново ще дойдат на гости на стареца. На входната врата тя се обърна, за да погледне назад. Фред Майзнер все още седеше на мястото си, облегнал лакти на облегалките на стола си. Той не я забеляза, защото гледаше право пред себе си, вперил поглед в нещо, което се намираше далеч извън пределите на стаята.

А чашата с кафе и алкохол си стоеше забравена на масата до стола му.

— Ти какво си мислеше, че правиш, когато наля алкохол в кафето му? — попита Майкъл, когато Хети се качи в двуколката.

— Фу! — отвърна тя. — Той е напълно прав. Сега това не може да му навреди, а и той вероятно се нуждае от него, за да успокои болката от ревматизма си.

Майкъл преглътна острия си отговор. Той се чувстваше обиден и предаден, сякаш тя открито се беше подиграла с лекарските му умения.

— Кой е учил медицина — ти или аз? — попита той, докато се качваше в двуколката зад нея. Конят помръдна с ухо, за да пропъди някаква муха.

— Ти, но не знам каква полза си имал от това. Или не си внимавал по време на лекциите, или преподавателите ти са пропуснали да ти споменат за някои важни неща.

— И какви са те?

— Здравият разум и малко човешко разбиране.

Майкъл се вцепени.

— Моля?

Тя се обърна с лице към него; зелените й очи бяха тъмни като лятно листо и това показваше, че е много ядосана.

— О, Майкъл. Той е само един стар човек. Жена му и повечето му приятели са мъртви. Костите го болят, не може да вижда добре, а съм и сигурна, че вече не излиза често от къщи. Той вече не може да върши нещата, с които е свикнал, и това вероятно му се отразява много зле. Как може да му навредят няколко капки уиски в кафето от време на време, ако той иска това?

— Говориш така, сякаш смяташ, че аз не се грижа добре за него — каза хладно Майкъл, който се почувства обиден от критиката й.

— Не, аз мисля, че ти се грижиш много добре за него. Просто смятам, че слагаш каруцата пред коня, когато става въпрос за нещата, които наистина имат значение, поне по отношение на господин Майзнер. На деветдесет и три…

— Деветдесет и една.

— Ето, виждаш ли, държиш се като прислужницата му. Караш го да се придържа към фактите, когато той предпочита да флиртува, да разказва смешни истории и да лъже за възрастта си. Какво, по дяволите — извини ме! — какво значение има дали е на деветдесет и една или деветдесет и три години? И в двата случая той си остава един старец, който предпочита да прави неудобствата на старостта малко по-приемливи, като си сипва по малко уиски в кафето. Какво толкова ужасно има в това, за бога?

— Не е добре за него, ето какво! Алкохолът пречи на храносмилането му, поврежда черния му дроб…

— О, я остави на мира черния му дроб! — избухна Хети. — Не ми трябва да съм завършила медицина, за да знам, че господин Майзнер ще почине от старост. Съмнявам се, че черният му дроб ще промени това.

— Как можеш да бъдеш толкова… толкова безгрижна? Очаквах нещо повече от теб, Хети.

— А аз очаквах нещо повече от теб, Майкъл Райан! Ти мислиш само за безценната си медицина, но не и за пациентите си.

Майкъл избухна.

— Това е абсурдно!

Подплашен от високия разговор, конят отметна глава и се дръпна настрани. Една жена на средата на улицата подскочи и се обърна, за да го огледа.

Майкъл не обърна внимание нито на коня, нито на жената. Той успя да снижи тона си, но не можеше да овладее напрежението и гнева в думите си.

— Това е абсурдно, Хети, и ти го знаеш.

Тя повдигна недоверчиво вежди, но не отговори нищо. Вместо това се настани по-удобно на седалката и оправи роклята си така, че да пада на по-правилни гънки около краката й.

— Знаеш, че това е абсурдно, Хети — настоя Майкъл, който не искаше да изостави темата. Той имаше чувството, че тя току-що го беше застреляла.

— По-добре си гледай юздите — посъветва го спокойно тя. — Конят ти току-що си хапна от остатъците на цветята в някаква градина.

Майкъл измъкна муцуната на коня от градината, но не и преди той да беше оставил забележима дупка в сухите листа; след това дръпна юздите, за да подкара животното. В каква посока се движеха, нямаше никакво значение за него.

— Ще те оставя в пансиона на госпожа Спенсър — каза той най-накрая, когато успя да овладее гласа си.