Ан Ейвъри - Снежната кралица

— Разказвахте ни колко добре жена ви приготвяла еленско печено — подсети го нежно Хети.

— Така ли? Да, да, точно така беше. Знаете ли, то ми липсва много. Имам предвид еленското. — Мустаците му се извиха нагоре, когато той се ухили. — Обаче нямам зъби. Сега дъвченето ми отнема толкова много време, че сигурно ще заспя, преди да свърша.

Хети се разсмя и това му достави удоволствие, но Майкъл гледаше с мрачно неодобрение.

— Така е по-добре. Казвал съм ви да не ядете такива храни. — Той се наведе и остави чашата си върху подноса. — Някой ден може би ще започнете да се вслушвате в съветите ми.

— Не и ако продължите да ми повтаряте, че трябва да ям онова проклето — извинете, госпожице! — нещо, което ми давате. Вие с нея — той посочи с палец към кухнята — сте решили да ме вкарате в гроба.

— И точно там ще се озовеш, ако не започнеш да слушаш доктор Райан, стари мърморко — чу се откъм кухнята. Прислужницата не беше напуснала бойното поле и си беше държала ушите отворени.

— Госпожа Скот е добра готвачка и просто се опитва да поддържа здравето ви — скастри го строго Майкъл, сякаш Фред Майзнер беше някакъв палав ученик, а не мъж, който бе живял шестдесет години повече от него. — Щяхте да бъдете много по-добре, ако понякога се вслушвахте в онова, което ви казваме. Независимо дали ви харесва или не — добави той предупредително, когато господин Майзнер се намръщи.

Хети се зачуди колко мъдро щеше да бъде да издърпа ушите на Майкъл в този момент. Той изглежда беше забравил, че пациентите му се нуждаеха от много повече от обикновена медицина, за да останат живи и да намерят живот, който си струваше да живеят. Независимо от възрастта си и физическите си проблеми, господин Майзнер очевидно беше съвсем с ума си. Срамота беше, че същите онези хора, които най-много се грижеха той да остане жив, не смятаха, че е необходимо да се вслушват в онова, от което той самият смяташе, че се нуждае.

— Няма смисъл да спорим точно сега. Време е да си тръгваме — каза Майкъл и се надигна от мястото си със същата официалност, с която би се държал, ако бе отишъл да пие чай с губернатора. — Исках само да видя как сте и да ви представя госпожица Малоун.

— В такъв случай ще бъде най-добре да тръгваш, момче! Не искам да те задържам да раздаваш боклуците си на другите. Някой от тях може би наистина има нужда от тях!

Когато старецът изрече това, той се почувства много доволен. Раздразнението му се изпари веднага. Той отметна глава на една страна и намигна заговорнически на Хети.

— Особено ако не могат да се похвалят с повече от няколко редки косъмчета над горната си устна.

Хети се разсмя.

— Вярвам, че сте прав, господин Майзнер. Но в крайна сметка, тези нещастници не могат да бъдат обвинявани за нещо, което не зависи от тях, нали така?

Господин Майзнер обмисли въпроса й.

— Не, предполагам, че не. А също така предполагам, че наистина трябва да си тръгвате. Но преди това, ако нямате нищо против, ще ми налеете ли още една чаша кафе, госпожице?

Той се премести в стола си и извади малко сребърно шише от задния си джоб.

— И прибавете малко от това — каза той и й подаде шишето. — Помага срещу ревматизма на ръцете ми.

Майкъл се озова до тях за миг.

— Хайде сега, господин Майзнер — каза строго той и взе шишето от ръцете на стареца. — Знаете, че съм ви казал да не се докосвате до това нещо. — Той се намръщи на шишето, а след това и на пациента си, който не се беше впечатлил много от реакцията на лекаря си. — Всъщност, мога да се закълна, че ме уверихте, че не държите повече алкохол в къщата си.

— По дяволите, момче… извинете, госпожице. Пия, откакто бях на девет години и намерих пиенето на баща ми, което той криеше в плевнята. Досега алкохолът не ме е убил, така че не вярвам да ме убие точно сега. Проблемът с вас лекарите — каза той и заби пръст в стомаха на Майкъл — е, че си мислите, че можете да спрете онази стара досадница смъртта. Е, да, ама не можете. Когато му дойде времето, тя ще дойде и ще си свърши работата без значение колко ритате срещу нея, така че по-добре се наслаждавайте на онова, което имате в момента. Колкото по-скоро го разберете, толкова по-щастливи ще бъдете.

— Ха — каза Майкъл.

Преди той да успее да добави нещо, Хети измъкна шишето от ръцете му и разви капачката му.

— Кажете колко, господин Майзнер — каза тя и започна да налива течността в чашата на стареца. Когато наля около две пълни супени лъжици, тя спря, въпреки че господин Майзнер не й беше казал да спира. Хети не смяташе, че старецът е забелязал това. Той изглеждаше твърде доволен от това, че беше надхитрил Майкъл, за да се интересува дали тя му обръща някакво внимание. Хети сложи чашата със сместа от кафе и алкохол на масата до стола на господин Майзнер, където Майкъл не можеше да я достигне, освен ако преди това не избуташе годеницата си от пътя си.