Филипа Грегъри: Червената кралица

Светлината на откритото небе блести ярко след мрака на вътрешните помещения. Примигвам и чувам рева на много гласове. Но това не е моята армия, която ме зове, този шепот, който прераства в тътен, не е техният рев, с който започват атаката, ударите на мечовете им по щитовете. Ромолящият шум от развяващ се на вятъра плат не е този от моето знаме с избродираните ангели и лилии на фона на небето, а проклетите английски знамена, развяващи се тържествуващо на майския бриз. Този рев е различен от нашите запети с пълно гърло химни, това е рев на хора, които жадуват за смърт: моята смърт.

Напред пред мен, извисяваща се над мен, когато пристъпвам прага на затвора си и излизам на градския площад, е целта, към която вървя: купчина дърва, с подпряна на нея подвижна стълба от груби пръти. Прошепвам: "Кръст. Може ли да ми дадете кръст?" А после, по-високо: "Кръст! Трябва да ми дадете кръст!" Тогава някакъв мъж, непознат, враг, англичанин, един от онези, които наричаме "проклети чернословци" заради неспирното им богохулстване, ми поднася разпятие от дялано дърво, грубо изработено, и аз го сграбчвам без капчица гордост от мръсната му ръка. Стискам го, докато ме блъскат към купчината дърва и ме тикат нагоре по стълбата, с крака, стържещи по грубите стъпала, докато се изкачвам на височина, по-голяма от собствения ми ръст, докато стигам нестабилната платформа, закована на върха на кладата, те ме обръщат грубо и привързват ръцете ми към кола зад гърба ми.

После всичко върви толкова бавно, та почти бих могла да си помисля, че самото време е застинало и ангелите се спускат да ме приберат. И по-странни неща са се случвали. Нима ангелите не дойдоха за мен, когато пасях овце? Нима не ме повикаха по име? Нима не поведох армия на помощ на Орлеан? Нима не коронясах престолонаследника и не прогоних англичаните? Просто аз? Една девойка от Домреми, напътствана от ангели?

Запалват всички подпалки в най-долния край, и пушекът се върти и се дипли на лекия ветрец. После огънят се разгаря, горещ облак ме обгръща и ме кара да се закашлям, примигвайки, с обилно сълзящи очи. Огънят вече пари босите ми крака. Пристъпвам от крак на крак, глупаво и безсмислено, сякаш се надявам да си спестя неудобството, и надзъртам през дима да не би някой да тича с кофи вода, за да каже, че кралят, когото коронясах, е забранил това; или че англичаните, които ме откупиха от един войник, сега осъзнават, че нямат право да ме убият, или че моята църква знае, че съм добро момиче, добра жена, която не се е провинила в нищо, а служи на Бог пламенно и целеустремено.

Сред блъскащата се тълпа няма спасител. Шумът набъбва до оглушителен крясък: смесица от изкрещени благословии и проклятия, молитви и скверни думи. Поглеждам нагоре към синьото небе, търсейки моите ангели, които се спускат, един пън се раздвижва в кладата под мен, и купът дърва се разлюлява, и първите искри политат нагоре и опърлят дрехата ми. Виждам ги как се приземяват и блестят като светулки върху ръкава ми, и усещам сухо дращене в гърлото, закашлям се от дима и прошепвам като малко момиче: "Мили Боже, спаси мен, Твоята дъщеря! Мили Боже, простри десницата си за мен. Мили Боже, спаси мен, твоята слугиня…"

Разнася се трясък, нещо удря главата ми, и аз се озовавам седнала, объркана, на дъските на пода в спалнята си, притиснала ръка към натъртеното си ухо, като се оглеждам наоколо подобно на някаква глупачка, без да виждам нищо. Моята компаньонка отваря вратата ми, и, когато ме вижда замаяна, а молитвеното ми столче — прекатурено, казва раздразнено:

— Лейди Маргарет, вървете в леглото. Отдавна трябваше да сте си легнали. Нашата владичица не цени молитвите на непокорните момичета. От престараването няма полза. Майка ви иска да ставате рано сутринта. Не можете цяла нощ да стоите будна, за да се молите, това е безразсъдство.

Тя затръшва вратата и я чувам да казва на слугините, че някоя от тях трябва да влезе сега и да ме сложи в леглото и да спи до мен, за да е сигурна, че няма да стана посред нощ за още молитви. Не им харесва да се придържам към църковните часове за молитва: те се изпречват между мен и един живот, изпълнен със святост, защото казват, че съм твърде малка и имам нужда от сън. Осмеляват се да намекват, че проявявам показност, че се преструвам на набожна, когато зная, че Бог ме е призовал и мой дълг, мой висш дълг, е да му се подчинявам.