Филипа Грегъри: Червената кралица

— Ангелите ѝ заговорили?

Той се усмихна очарователно:

— Да, малка лейди. Когато била момиче, не по-голямо от вас.

— Но как е накарала хората да я слушат? Как ги е накарала да разберат, че е специална?

— О, тя яздеше голям бял кон, и носеше мъжки дрехи, дори доспехи. Имаше знаме с лилии и ангели, а когато я доведоха при френския принц, тя го позна сред всичките му придворни.

— Носела е доспехи? — прошепнах удивено, сякаш пред мен се разкриваше моят живот, а не този на непознато френско момиче. Каква бих могла да бъда, стига само хората да осъзнаят, че ангелите ми говорят, точно както са говорели на тази Жана!

— Носеше доспехи и поведе войниците си в битка. — Той кимна. — Видях я.

Направих знак на млекарката:

— Донеси му месо, а за пиене — разреден ейл. — Тя се отправи ядосано към килера за провизии, а ние с непознатия излязохме пред помещението за масло и сирене и той се отпусна на една каменна пейка до задната врата. Аз стоях и чаках, докато млекарката тръсна една чиния в краката му, и той започна да тъпче храна в устата си. Ядеше като прегладняло куче, без достойнство, а когато свърши и пресушаваше чашата си, аз отново го заразпитвах. — Къде я видяхте за първи път?

— Ах — каза той, като бършеше уста с ръкава си. — Бяхме обсадили един френски град, наречен Орлеан, сигурни, че ще спечелим. Винаги побеждавахме в онези дни, преди да се появи тя. Ние имахме големи лъкове, а те — не; някога ние просто ги покосявахме, за нас беше все едно да ги целим в гръб. Бях стрелец с лък. — После направи пауза, сякаш засрамен, че е украсил истината. — Бях майстор на стрели — поправи се той. — Правех стрелите. Но нашите стрелци с лъкове печелеха всяка битка за нас.

— Това не е важно: разкажи за Жана.

— Ще ви разкажа за нея. Но трябва да разберете, че те нямаха шанс да победят. По-мъдри и по-достойни мъже от нея знаеха, че са изгубени. Губеха всяка битка.

— Но тя? — прошепнах.

— Тя твърдеше, че чувала гласове, ангелите ѝ говорели. Казвали ѝ да отиде при френския принц — един глупак, едно нищожество — и да го накара да заеме трона си като крал, а после да ни прогони от нашите владения във Франция. Успя да стигне до краля и му каза, че трябва да заеме трона си и да ѝ позволи да поведе армията му. Той мислеше, че тя може би има пророческа дарба, не знаеше — но нямаше какво да губи. Войниците вярваха в нея. Тя беше просто едно селско момиче, но се обличаше като воин, имаше знаме с избродирани върху него лилии и ангели. Тя изпрати човек до една църква, и там намериха стар меч като онези на кръстоносците, точно на мястото, което им посочи тя — беше стоял скрит с години.

— Наистина ли?

Той се засмя, а после се закашля и изплю слуз.

— Кой знае? Може би в това има някаква истина. Моята любов… моята приятелка смяташе, че Жана е била свята девойка, призована от Бог да спаси Франция от нас, англичаните. Смяташе я недосегаема за всеки меч. Мислеше, че тя е малък ангел.

— А каква беше тя?

— Момиче, просто едно момиче като вас. Дребна, с ясни очи, самоуверена.

Сърцето ми се изпълни с вълнение:

— Като мен?

— До голяма степен като вас.

— Хората казваха ли ѝ непрекъснато какво да прави? Казваха ли ѝ, че не знае нищо?

Той поклати глава:

— Не, не, тя беше военачалникът. Тя следваше видението, което беше получила за самата себе си. Поведе армия от повече от четири хиляди души, и ни нападна, когато се бяхме установили на лагер пред Орлеан. Нашите господари не можеха да накарат войниците ни да потеглят напред, за да се бият с нея: ние се ужасявахме от самия ѝ вид. Никой не искаше да вдигне меч срещу нея. Всички мислехме, че е непобедима. Продължихме към Жарго а тя се впусна да ни преследва, в атака, винаги в атака. Всички бяхме ужасени от нея. Кълняхме се, че е вещица.

— Вещица или напътствана от ангели? — настоях аз.

Той се усмихна:

— Видях я в Париж. У нея нямаше нищо зло. Тя изглеждаше така, сякаш сам Господ-Бог я крепеше на големия ѝ кон. Господарят ми я наричаше "цвете на рицарството". Наистина.

— Красива? — прошепнах аз. Самата аз не съм хубаво момиче, което е разочарование за майка ми, но не и за мен, защото аз се издигам над суетата.

Той поклати глава и каза тъкмо каквото исках да чуя:

— Не, не хубава, не хубаво малко създание, не с момичешки вид; но от нея струеше светлина.

Кимнах. Почувствах това в същия този миг. Разбрах… всичко.

— Тя все още ли се бие?

— Бог да те благослови, малкото ми глупаче: не, тя е мъртва. Мъртва от преди, колко… двайсетина години.