Филипа Грегъри: Червената кралица

Ако се бях родила момче, сега щях да съм едва ли не Уелски принц. Понякога се питам дали искат да се бях родила момче и именно затова да са слепи за светлината, която блести в мен. Възможно ли е да са толкова изпълнени с греха на гордостта от нашето положение, че да им се иска да бях момче, и да пренебрегват величието, което представлявам аз, в качеството си на свято момиче?

— Да, почитаема майко — казвам покорно.

— Не изглеждаш много развълнувана — казва тя. — Не искаш ли да знаеш защо отиваме?

Искам, отчаяно.

— Да, ако ви е угодно.

— За съжаление трябва да ти кажа, че се налага годежът ти с Джон дьо ла Пол да бъде прекратен. Беше подходящ, когато беше сключен, когато ти беше на шест години, но сега трябва да се оттеглиш от него. Ще се изправиш пред няколко съдии, които ще те попитат дали желаеш годежът ти да бъде прекратен, и ще отговориш положително. Разбираш ли?

Това звучи много тревожно.

— Но аз няма да знам какво да кажа!

— Ще се съгласиш на прекратяването на годежа си. Просто ще кажеш "да".

— Ами ако ме попитат дали смятам, че такава е Божията воля? Ами ако ме попитат дали това е отговорът на молитвите ми?

Тя въздъхва, сякаш съм досадна.

— Няма да те питат за това.

— А после какво ще стане?

— Негова светлост, кралят, ще назначи нов настойник, а той, на свой ред, ще те даде за жена на мъж по негов избор.

— Нов годеж?

— Да.

— Не може ли да отида в манастир? — питам много тихо, макар да знам какъв ще бъде отговорът ѝ. Никой не зачита духовните ми дарби. — Сега, когато съм освободена от този годеж, не мога ли да отида?

— Разбира се, че не можеш да отидеш в манастир, Маргарет. Не бъди глупава. Твоят дълг е да родиш син и наследник, момче за нашата фамилия, един Боуфорт, млад сродник на краля на Англия, момче за рода Ланкастър. Бог е свидетел, родът Йорк има достатъчно момчета. Ние трябва да имаме свое собствено. Ти ще дариш рода ни с момче.

— Но аз мисля, че имам призвание…

— Призвана си да бъдеш майка на следващия наследник на Ланкастър — казва тя отривисто. — Това е достатъчно голяма амбиция за всяко момиче. Сега върви и се приготви за заминаване. Твоите прислужнички ще ти приготвят дрехите: ти трябва само да донесеш куклата си за пътуването.

Донасям куклата си, а също и собствения си внимателно преписан молитвеник. Мога да чета на френски, разбира се, а също и на английски, но не разбирам латински или гръцки, а майка ми не позволява да имам учител. Казва, че не си струва да се образова едно момиче. Иска ми се да можех да чета евангелията и молитвите на латински, но не мога, а написаните на ръка екземпляри на английски са редки и ценни. На момчетата им преподават латински и гръцки, а също и други предмети; но момичетата трябва да могат единствено да четат и пишат, да шият, да водят сметките на домакинството, да свирят и да се наслаждават на поезията. Ако бях игуменка на манастир, щях да имам достъп до голяма библиотека, и бих могла да нареждам на писари да преписват всички текстове, които искам да прочета. Щях да карам послушниците да ми четат по цял ден. Щях да бъда начетена жена вместо необразовано момиче, глупава като всяко обикновено момиче.

Ако баща ми беше останал жив, може би щеше да ме научи на латински. Много четял и пишел: поне толкова знам за него. Прекарал години в плен във Франция, където учел всеки ден. Но умрял броени дни преди първия ми рожден ден. Раждането ми било толкова маловажно за него, че бил във Франция на военен поход, опитвайки се да си върне състоянието, когато майка ми трябвало да роди, и се върнал отново у дома точно преди първия ми рожден ден, а после умрял: затова така и не опозна мен и дарбите ми.

Ще ни трябват три дни да стигнем до Лондон. Майка ми ще язди собствения си кон, но аз трябва да яздя на дамско седло зад един от конярите. Той се казва Уат, и си въобразява, че много го бива в конюшните и в кухнята. Намига ми, сякаш бих проявила дружелюбност към човек като него, а аз се намръщвам, за да му припомня, че принадлежа към фамилията Боуфорт, а той е никой. Сядам зад него, и трябва да се хвана здраво за кожения му колан, а когато ми казва: "Здраво ли се хвана? Здравичката ли се държиш?", кимвам студено, сякаш за да го предупредя, че не искам да ми говори през целия път до Амптхил.

Вместо това той пее, което е също толкова ужасно. Пее любовни песни и песни от онези, които се пеят по време на коситба, с ясен теноров глас, а мъжете, които яздят с нас, за да ни пазят от въоръжените банди, които напоследък са навсякъде из Англия, се присъединяват към него и също запяват. Иска ми се майка ми да им заповяда да млъкнат, или поне да им нареди да пеят псалми: но тя е щастлива, яздейки на топлото пролетно слънце, и когато се изравнява с мен, се усмихва и казва: