Ан Ейвъри - Снежната кралица

— Според мен това ще свърши работа, въпреки че не е най-доброто — казваше госпожа Скогинс, докато оглеждаше внимателно леко износен чаршаф. — Ъгълчето трябва да се поправи, но това ще бъде добра задача за някое младо момиче, което се учи да шие.

— Казват, че дивачките били добри в ръкоделието — каза госпожа Фиск и присви одобрително очи към разнищеното ъгълче. Корсетът й изскърца, когато тя се наведе да огледа съдържанието на няколкото кашона, които се намираха на пода между двете жени. — Това ще напълни два, може би три кашона, а госпожа Гроув каза, че можела да осигури само пет.

— Сигурна съм, че… а, госпожице Малоун, влезте. — Госпожа Скогинс сгъна чаршафа и го подаде на прислужницата, която беше влязла в стаята преди Хети. — Вземи това, Бети. Сгъни го, ако обичаш, заедно с другите, които сме отделили — каза тя и посочи към кашоните.

— Тъкмо сортирахме съдържанието на килера за бельо за дарения за медицинската мисия в Бразилия. Организаторите изпращат спешни заявки за доставки на чаршафи за болницата и училището, които строят. Госпожа Фиск ни каза за това.

Тя говореше строго официално, почти студено, но чаршафите и кърпите, които Хети успя да забележи, не бяха от окъсаните дрипи, които обикновено съставяха такива дарения. Някои от нещата бяха чисто нови.

Тази щедрост я изпълни със смелост.

— Всичко ли ще изпратите в мисията? — попита тя и посочи към камарата, която Бети сръчно сгъваше. — Познавам едно семейство тук, което също има нужда от помощ.

Тя им разказа за посещението си при семейство Райнър тази сутрин. Госпожа Фиск цъкаше с език през цялото време, докато Бети подсмърчаше нещастно в ъгъла. Госпожа Скогинс беше по-твърда. Когато чу как Самюъл се опитвал да разчете рецептите на баба си, тя премигна и очите й внезапно някак странно хлътнаха, но това беше всичко.

— Хмм — каза тя, когато Хети свърши разказа си. — Абсолютно неприемливи условия. Не бих посмяла да опитам ястие, приготвено от осемгодишно момче.

Тя се намръщи към кашоните, след това към камарите чаршафи, които все още стояха върху леглото и очакваха да бъдат прегледани.

— Бети, твоето семейство е достатъчно голямо, за да знаеш от какво може да има нужда семейство Райнър. Сортирай им един кашон, ако обичаш. Но преди това — каза тя с величественото държане на човек, който обявява кралски указ — ще пием чай.

Чаят им беше сервиран в малка, слънчева стая в задната част на къщата. Това беше първата стая, която изглеждаше, сякаш се използва редовно.

Най-забележимото нещо в стаята беше поставената в рамка снимка, която се намираше върху една малка масичка в единия край на помещението. В къща, в която всяка свободна повърхност отдавна беше затрупана с модерна купчина скъпи джунджурийки, тази снимка стоеше съвсем сама на почетно място.

Дори от мястото си през половината стая Хети успя да различи на снимката много по-младата госпожа Скогинс, облечена в най-хубавите си дрехи. Ръката й беше сложена върху рамото на един мъж, който седеше изправен като бастун в тежък стол в средата на снимката. Едно момче на около четири години стоеше до стола на баща си, подпряло едната си ръка на крака на стола, кръстосало безгрижно единия си крак пред другия, сякаш приемаше твърдата опора на баща си за неоспорима даденост.

Любимият съпруг и обожаваният син, починали отдавна от туберкулоза и оставили само тази снимка след себе си.

Сърцето на Хети се сви. Тя нямаше как да не забележи, че госпожа Скогинс, въпреки външното си спокойствие, поглеждаше от време на време към снимката, докато наливаше чай и подаваше чинията със сладкиши на останалите. Снимката беше като някакъв талисман, който подхранваше спомените, които избледняваха с всяка изминала година.

— Бети се учи — каза госпожа Фиск и прекъсна размишленията на Хети. Госпожа Фиск отхапа от сладкиша. — Много са добри, Летиция — добави тя, докато дъвчеше. Двойната й гуша се движеше с усилие. — Наистина са много добри.

Госпожа Скогинс остави чашата си от китайски порцелан в чинийката й и кимна.

— Вчера сутринта тя дори се качи бавно по стълбите. Това почти ми дава надежда, че тя ще успее да овладее енергията си.

— Ще се справи — измърмори госпожа Фиск с пълна уста. Очите й се кръстосаха леко, докато се опитваше да махне една коричка, която се беше залепила за върха на носа й.

— Надявам се. Ще трябва да придобие някакви умения. Дванадесет деца, госпожице Малоун! — добави Летиция Скогинс, като се обърна към Хети. — Можете ли да си го представите? В семейството на Бети има дванадесет деца, все по-малки от нея и баща, който не може да помогне на самия себе си, камо ли на семейството си.