Ан Ейвъри - Снежната кралица

В ъгъла срещу печката беше сложено двойно желязно легло. Колелцата му бяха подпрени с речни камъни, а късите дъски, поставени под колелцата, компенсираха неравността на пода. Леглото беше здраво и практично — от вида, който купуваха младите семейства, които не разполагаха с много средства и които планираха дълго, изпълнено с обич съвместно съществуване.

Жената в леглото, изглежда, нямаше да има кой знае какво бъдеще.

Някога Рут Райнър трябва да е била красива, но болестта, тежката работа и страданията бяха взели своя дан. Безцветната кожа на лицето й беше опъната върху костите й като пергамент — нежна, почти прозрачна. Косата й имаше нужда от миене, но по нощницата й и чаршафите на леглото нямаше нито едно петънце. Добре изгладена, избеляла розова лентичка държеше яката на нощницата й затворена.

— Госпожице Малоун. — На лицето й се появи слаба усмивка. — Исках да ви благодаря. За това, че дойдохте. И то след като сте тук само от вчера. Много мило от ваша страна.

Гласът й беше още по-слаб от усмивката й, леко загрубял от хроничната кашлица, която съпровождаше болестта й. Тя говореше с лек немски акцент, който липсваше напълно в говора на сина й, и трябваше да спира, за да си поеме дъх след всяко късо изречение. В нея обаче имаше някакво достойнство, което Хети намираше за трогателно.

— Доктор Райан беше много разтревожен за вас и аз исках да видя дали няма нещо, с което да помогна.

Малката й лъжа накара Хети да потръпне. Причините за нейното идване тук си бяха чисто егоистични. Тя не беше искала да изпуска Майкъл от очите си. Малката кошница с храна и пресни яйца, която беше измолила от госпожа Спенсър, беше един автоматичен жест, който тя бе извършила несъзнателно. Сега се радваше, че беше дошла тук, най-вече заради тези хора, които с удоволствие би приела за свои приятели, та дори ако господин Райнър никога не събереше достатъчно смелост да я погледне в очите.

Сега тя мина през палатката и застана до леглото.

— Запознах се със сина ви, госпожо Райнър. Какво… прекрасно момче! Сигурно много се гордеете с него.

Госпожа Райнър засия и на бледите й бузи се появи лека розовина.

— Благодаря. Той е добро момче. А моят Робърт. Той е добър съпруг. Добър съпруг. Извадих… голям късмет.

— А сега имате и дъщеричка. Може ли да я видя? Знам, че точно сега е доста крехка, но ще бъде внимателна.

— Да, разбира се. Доктор Райан казва… че тя се справя добре… за възрастта си. — Хети се наведе над импровизираната люлка и тя добави: — Бихте ли… я проверили? Моля? Пелената под нея. Тя е… твърде малка… за дрехи.

От напрежението при говоренето гласът на Рут Райнър ставаше все по-слаб и по-дрезгав. Зарадвана, че все пак ще има някаква полза от нея, колкото и малка да беше тя, Хети отметна одеялото от средата на чекмеджето. Някой се беше погрижил да осигури едно топло гнездо на бебето, като бе наредил фланелени ризи по дъното на чекмеджето, след това бе облицовал стените му с бебешки одеяла, чисти парцали и един износен шал.

В средата на това гнездо се намираше най-малкото бебе, което Хети беше виждала в живота си. Момиченцето беше без коса, набръчкано и зачервено, но притежаваше някаква крехка съвършеност, от която Хети затаи дъх. Бебето беше изкъпано, а възелът на пъпната му връв беше вързан с мека фланелена лентичка.

— Суха е и спи спокойно — каза Хети и внимателно уви одеялото около бебето, за да не бъде изложено крехкото му телце на течение.

— Много е красива — добави тя, когато се обърна към леглото. — Как я кръстихте?

— Ана. На майка ми. Нейната баба. — Тревогата бързо замени радостта й. — Но тя тежи само… два килограма. Това… не е много.

— Не е, но в Бостън имахме една съседка, която роди бебе, което беше още по-малко от вашето. Първоначално й беше много трудно, също както ви е на вас, но бебето порасна и сега е едно от страшилищата на квартала. Наистина! — добави тя, когато забеляза, че госпожа Райнър се колебае между недоверието и надеждата.

Надеждата спечели. Госпожа Райнър се усмихна.

— А и ние имаме… доктор Райан. Той беше… толкова добър с нас. С мен. — Дори надеждата не беше достатъчна, за да се справи с умората, която започваше да я обзема.

— Е — каза Хети, — той няма да бъде много добър с мен, ако разбере, че съм ви накарала да говорите толкова дълго. Имате ли нещо против да дойда отново? — Кимване. — Има ли нещо, което искате да ви донеса следващия път? — Леко поклащане на главата, но отказът веднага беше смекчен с друга усмивка.