Ан Ейвъри - Снежната кралица

— Съжалявам, че майка ти не се чувства добре — каза Хети, като подбираше внимателно думите си.

Вратът на Самюъл потъна между раменете му и очите му се отвориха още по-широко, но той не заплака. Преглътна мъчно и спря сълзите си, преди те да бяха потекли и да го бяха изложили.

— Татко казва, че ще се оправят и мама, и сестра ми — отвърна малчуганът, който очевидно имаше нужда да се почувства по-уверен. — Той казва, че доктор Райан е най-добрият лекар в града, по-добър от всички останали. И госпожа Картър казва същото, а и другите дами от църквата, които идват да ни видят всяка седмица. А татко казва… Той казва, че всичко ще бъде наред, защото доктор Райан ни е дал лекарствата и ни е казал какво да правим.

Нещо в сърцето на Хети се скъса. Тя кимна.

— Сигурна съм, че доктор Райна ще ви даде най-добрия съвет.

Самюъл кимна в отговор.

— Да. И татко така казва. А мама, тя казва, че дори старият доктор Франклин не й помагал толкова, колкото доктор Райан. Нито дори наполовина! А и той не идваше да ни посещава толкова често колкото доктор Райан.

— Е, бих казала, че майка ти е късметлийка, защото те има и можеш да й помагаш. Вчера се запознах с баща ти и той ми каза, че дори се учиш да готвиш! Това е много похвално за момче на твоята възраст!

Това беше най-неподходящото нещо, което тя можеше да каже. За удивление на Хети, очите на Самюъл се изпълниха със сълзи. Той обаче премигна няколко пъти, за да се отърси от тях, и не се разплака.

— Е, това е нещо… аз се опитвам, но…

Хети сложи ръка на рамото на момчето.

— Не е лесно. Да можеше да видиш какви бели правех аз, докато се учех. Но най-накрая ще се справиш. Ще видиш.

Лицето на Самюъл светна.

— Надявах се… Ами, чудех се дали вие не може да ми помогнете, ма’ам. Ако не ви притеснявам. Татко казва, че не е хубаво да притеснявам хората, но аз си помислих…

— Разбира се, че ще ти помогна, ако мога. Само ми покажи къде.

Той я заведе до каруцата и се покатери вътре с бързината на маймуна. Миг по-късно той се появи с една дебела книга и тънка тетрадка с подгънати ръбове и разшита подвързия. Секунда след това той вече беше на земята и подаде тетрадката на Хети.

— Беше на баба — обясни момчето. — Тя държеше всичките си рецепти вътре и мама казва, че никой не можел да готви по-добре от баба. — Самюъл се изчерви. — Тя е починала, преди да се родя аз, но мама така казва. И аз си помислих, че може би мога да сготвя по една от тези рецепти. Нали разбирате, с татко да се учим по тази книга.

Той размаха дебелата книга, която държеше, и Хети разпозна в нея една от нашумелите съвременни книги за готвене и управление на домакинството, които бяха придобили такава голяма популярност.

— Проблемът е — добави тъжно Самюъл, — че не мога да разчета нищо от книгата на баба. Мислех, че ще бъде като на мама, но… — Той сви рамене от неудобство от провала си. — Мислех, че вие може би ще ми помогнете да я разчета, за да не се налага да притеснявам татко за това.

Хети кимна с разбиране и отвори старата тетрадка. По жълтите страници се редяха правилни редици ръкописни букви, написани с мастило, което с годините беше станало червеникавокафяво. Почеркът беше труден за разчитане, но когато наведе тетрадката, за да я освети под различен ъгъл, Хети осъзна, че проблемът не беше в бледото мастило.

— Съжалявам, Самюъл, но аз също не мога да я разчета. Тя е написана на немски. Може би в църквата ще успееш да намериш някоя дама, която може да я разчете. Ще поразпитам, но съм отскоро в града и не познавам много хора, така че…

Самюъл наведе глава.

— Просто си мислех…

— Хети? Би ли дошла тук, ако обичаш? Госпожа Райнър иска да се запознае с теб. — Майкъл стоеше на входа на палатката с безстрастното изражение на добре обучен иконом и черният му костюм и жилетка контрастираха някак странно с обляната в слънчева светлина поляна.

Тревожният поглед на Самюъл се втренчи в Майкъл, но той не каза нищо, а просто взе тетрадката от ръцете на Хети и се качи в каруцата, за да я върне на мястото й.

Майкъл не последва годеницата си в палатката, а в мига, в който тя влезе, господин Райнър излезе навън, като й кимна безмълвно, докато се разминаваха.

Въздухът вътре беше горещ, тежък и застоял. През износения брезент на палатката проникваше слаба светлина. По-голямата част от горещината се дължеше на малкия огън, запален в печката, която се намираше в задния край на палатката. До нея имаше голям люлеещ се стол. Пред печката имаше здрава походна маса, на която се виждаше дълбоко чекмедже, приспособено за детска люлка. Шкафът, от което беше взето чекмеджето, не се виждаше никъде.