Ан Ейвъри - Снежната кралица

Пръстите му се свиха около юздите, но конят бе твърде уморен, за да забележи това. Не беше на първия етаж. Госпожа Спенсър даваше само една стая под наем на първия етаж и сега тя беше заета от братята Търнър. Двамата братя, които той беше забравил да посети. Братята, които бяха дошли на запад твърде късно, за да може сухият въздух на Колорадо да донесе някаква полза за повредените им бели дробове.

Майкъл гледаше тъмните прозорци и си мислеше за двамата млади мъже, чието бъдеще сега се измерваше с дни и седмици, и пред очите му отново се появиха измъчените им лица. Той си спомни как те се бяха държали един за друг, когато им бе казал онова, което вече знаеха, но което не бяха посмели да си признаят. Може би имаше нещо, което техните лекари не бяха опитали, нещо, което…

Майкъл пресече тази мисъл, преди да я довърши. Нямаше такова нещо. Никакви лекарства, никакви чудеса. Джеймс и Джейкъб Търнър щяха да умрат и той не можеше да направи нищо, за да предотврати това.

Тази ужасна загуба на човешки живот го ядоса. А когато се ядосаше, той обикновено заставаше твърдо и продължаваше да се бори още по-упорито.

На как можеше да се пребори с враг, когото дори не можеше да види?

На следващата сутрин Майкъл се появи пред вратата на пансиона на госпожа Спенсър точно в седем без петнадесет. Той се беше обръснал гладко, беше облякъл току-що колосана риза и чист костюм и се беше опитал безуспешно да задържи косата си на място с помощта на масло за коса. В едната си ръка той носеше малък букет от увехнали цветя, които беше измолил от една съседка. По този начин той се надяваше да отвлече вниманието на Хети и тя да не забележи лекарската чанта, която носеше в другата си ръка.

Преди да почука, вратата се отвори широко.

Майкъл затаи дъх. Той бе очаквал, че ще му отвори госпожа Спенсър, но пред него стоеше Хети, обляна от светлината на утринното слънце, която струеше през отворената врата. Той си помисли, че тя прилича на ангел на вратите на рая, и се зачуди дали тази мисъл не беше богохулство. След това се вгледа по-внимателно в годеницата си и реши, че не е. Ангелите трябваше да се чувстват поласкани.

— Гледах от прозореца на дневната — призна срамежливо тя и на бузите й се появи лека червенина. Усмивката й караше Майкъл да се чувства, сякаш всеки момент ще се разтопи.

В коридора зад Хети се чуха стъпки и Майкъл се вцепени. Той беше забравил, че любимата му не го посреща в собствения си дом, а в къща, пълна с непознати, които можеха да ги наблюдават от тъмните ъгли и всяка тяхна дума да бъде обект на клюки и спекулации.

— Майкъл? — каза тихо Хети.

Той й подаде неловко цветята.

— Аз… съжалявам, Хети — заекна той. — Имам предвид за снощи. И затова, че забравих да те посрещна на гарата. И…

— Няма нищо — прекъсна го тя и спаси цветята, преди той да ги беше смачкал със стискане. — Разбирам.

Тя погледна букета, който й се предлагаше в знак на помирение.

— Красиви са.

Разбира се, че имаше проблем. Майкъл усещаше остатъците от объркването и обидата у годеницата си, въпреки че тя не ги показваше открито.

Да й обясни плановете си за деня, щеше да се окаже по-трудно, отколкото си беше мислил първоначално.

— По-добре влез — каза тя. — Госпожа Спенсър не обича в къщата й да влиза студ.

Едва когато остави черната си чанта на един стол до закачалката в коридора и посегна да свали шапката си, Майкъл осъзна, че беше забравил да вземе този атрибут на мъжкото облекло.

— Не знам защо изобщо си купуваш шапки. И без това постоянно ги губиш — каза насмешливо Хети. Тя се беше приближила толкова, че трябваше да отметне глава назад, за да го погледне в очите.

Някъде дълбоко в Майкъл се съживи някакъв гладен огън. Той си пое тежко дъх, като се опитваше да се овладее.

Чуха се звуци от още стъпки, този път откъм коридора на горния етаж. Майкъл усещаше леката миризма на печащи се бисквити и пържещ се бекон, дочуваше гласове откъм кухнята, която се намираше в задната част на къщата и звуците, които издаваше прислужницата, докато подреждаше приборите за закуска върху масата в трапезарията. На по-малко от половина метър се виждаше затворената врата на стаята, в които се намираха братята Търнър — толкова близо, че ако се напрегнеше, можеше да долови шумоленето на чаршафите им.

Тази комбинация представляваше обезпокояващ контраст в сравнение с усещането за близостта на Хети… и похотливите мисли, които тя пораждаше.