Ан Ейвъри - Снежната кралица

Не го бе видяла, когато той се бе върнал с лекарската си чанта. Бе прекарал половин час в стаята на братята Търнър, след което се беше измъкнал, без да й се обади.

Разбира се, той беше обещал да посети семейство Райнър тази вечер. Хети се опитваше да не мисли за това какво нещастие беше сполетяло бедното семейство, та Майкъл да трябва да ги посещава втора поредна вечер. А може би го бяха повикали до леглото на друг пациент, след което той бе решил, че е твърде късно и е твърде уморен и ще й се обади на следващата сутрин.

Разбира се. Точно това беше. Хети извади иглите от косата си и внимателно ги постави в малката купа, която се намираше върху нощната масичка в стаята й. Той просто се беше прибрал твърде късно. Госпожа Спенсър нямаше да одобри той да безпокои гостите й след девет часа.

По някаква причина дори тази мисъл не прогони самотата на Хети. Преди да се качи на влака в Бостън, тя никога не беше спала на чуждо място. Сега се намираше сама в къща, пълна с непознати. Удобната стая с обещания изглед към върха й се струваше неприятна и студена въпреки следобедната жега, която все още се чувстваше в тази част на къщата.

Хети се опитваше да не мисли за това, докато сресваше косата си със задължителните сто минавания на четката. След това тя сплете косата си, погледна още веднъж към вещите си, за да се увери, че са подредени, загаси газената лампа и се пъхна в тясното дървено легло.

Тъмнината около нея пулсираше със слабите звуци на къщата и нейните обитатели, които се гласяха да си лягат. Откъм долния край на коридора се чу шумът от пускането на вода в тоалетната, след това изскърца вратата на банята и тихи стъпки преминаха по коридора, след което се отвори и затвори друга врата. Близо до площадката на стълбището се чуха тихи гласове, които бързо замряха.

С треперещи ръце Хети издърпа завивката до брадичката си. Майкъл естествено щеше да дойде за закуска. Госпожа Спенсър я беше информирала, че той е поискал разрешение от нея и тя му го дала. Не че Хети искаше да го види в присъствието на толкова много непознати на същата маса, но това беше нещо, което тя очакваше с нетърпение и което щеше да й помогне да преживее часовете, които й предстояха в тъмнината на нощта.

Утре той щеше да уреди да им бъде издадено разрешение за брак. Утре…

Тя се унесе и заспа с тази мисъл.

Пансионът беше тъмен, когато Майкъл спря пред него малко след единадесет часа. Зад спуснатите завеси не се виждаше нито една запалена лампа, която да смекчи строгата чернота на сградата.

Конят, който той беше взел от конюшните, изпръхтя шумно. Майкъл знаеше как се чувства животното.

Той нямаше нищо против един тежък ден, стига в края му да беше сигурен, че усилията му са имали някакъв ефект. Това предизвикателство му даваше сили. Но последните няколко дни се бяха оказали едни от най-дългите и най-трудните в живота му и усилията му не бяха постигнали нищо.

Трябваше да забрави за безсънната нощ, която беше прекарал в грижи за Мери Райнър и бебето й. Трябваше да забрави за това, че бе проспал пристигането на Хети.

Майкъл се намръщи. Не, не трябваше да забравя последното, дори ако Хети вече му беше простила. Две години. Две дълги, самотни години без нейния смях, а той дори не беше успял да я посрещне на гарата.

Той прокара уморено ръка по лицето си, заби кокалчетата на пръстите си в очите си и ги разтърка силно, опитвайки се да прогони болката от умората.

Трябваше да се върне у дома си и да се наспи. Да забрави за днес, за вчера и за вдругиден, да забрави за всичко, поне за известно време.

За всичко, освен Хети. Той не искаше да забрави начина, по който тя се беше отпускала в ръцете му, когато я бе целувал, нито пък вкуса на устните й. Не искаше да забрави разширените й от учудване очи, докато го бе наблюдавала да разрязва ябълката толкова внимателно.

Тялото му го болеше от умора и той внезапно почувства острия глад, който го измъчваше още от мига, в който беше напуснал годеницата си, за да дойде на запад. Майкъл изви гръб на твърдата седалка на двуколката, напрягайки мускулите си, за да се отърве от болката, студа и изтощението.

Понякога той си бе мислил да се откаже. Да изостави пациентите си, практиката, която му беше оставил доктор Каткарт, всичко… само за да се прибере у дома. За да се върне при Хети.

Майкъл се втренчи в черната фасада на пансиона и се зачуди коя ли стая беше нейната. Може би онази на последния етаж, в ъгъла, в който щеше да може да се радва на повея на вятъра. Или онази на първия етаж…