Ан Ейвъри - Снежната кралица

Денят беше прекрасен, пейзажът великолепен, а компанията на Майкъл — мълчалив или не — беше твърде приятна за Хети и тя не можеше да си позволи да се тревожи твърде много. Все някога щеше да разреши този проблем. Докато Майкъл я обичаше — а тя беше уверена, че той я обича, — всичко останало, без значение колко ужасно беше, можеше да бъде преодоляно.

Когато стигнаха до фермата край река Фаунтийн, където се бяха настанили семейство Райнър, Хети вече се беше влюбила в новия си дом. Тук природата притежаваше някакво сурово величие, което беше толкова различно от Бостън колкото денят от нощта. По това време на годината буйните треви, които се простираха докъдето стигаше погледът й, вече бяха изсъхнали до златисто кафяво, но над тях се издигаше синкавата грамада на връх Пайкс, на чийто хребет все още се виждаха ивици сняг.

Семейство Райнър си бяха избрали една тревиста поляна, на която бяха направили лагера си. Огромни тополи от всички страни осигуряваха приятна сянка през лятото, а ленивото шумолене на изсъхналите листа, които все още висяха по клоните, създаваше успокояваща хармония с ромоленето на реката. Два мършави коня бяха вързани в далечния край на поляната. Единственият признак, по който можеше да се разбере, че са живи, беше помахването на опашките им.

Една здрава каруца с брезентов покрив беше спряна до голяма квадратна палатка. От покрива на палатката се подаваше черен комин, който без съмнение беше част от походна готварска печка. На земята между палатката и каруцата имаше един кръг от камъни, който показваше обичайното място за лагерния огън. Някой се беше потрудил да довлече масивния дънер на повалено дърво до огнището. Дънерът очевидно служеше за маса и столове на семейството, но в момента беше покрит с купчина парцаливи кърпи и неопределими дрехи, които бяха оставени да съхнат върху него.

При звука на приближаващата двуколка, една рошава момчешка глава се подаде от каруцата. Миг по-късно господин Райнър излезе от палатката и застана пред нея, вдигнал едната ръка над очите си, да наблюдава пристигането им.

— Госпожице — каза учтиво господин Райнър, докато й помагаше да слезе от двуколката. Когато Хети стъпи на твърда земя, той се отдръпна и посегна да свали шапката си, която не беше сложил. Откритието, че няма да има какво да мачка в ръце, очевидно го разстрои повече дори от нейната неочаквана поява. След няколко секунди на болезнено колебание той пъхна ръце в джобовете си и сведе рамене, като внимаваше да не среща погледа й. Майкъл слезе и застана до нея.

— Те как са? — попита той, докато се обръщаше да вземе лекарската си чанта изпод седалката. — Има ли някаква промяна от снощи?

— Тази сутрин бебето изпи малко мляко от биберона, но веднага го изплю. Давахме й от сиропа и слагахме от меда и прахчето на езика му, както вие казахте.

— Има ли някаква промяна?

Мъжът се поколеба.

— Все още диша.

Един мускул в ъгълчето на брадичката на Майкъл подскочи, но той каза само:

— Разбирам.

Без да каже нищо повече, той тръгна към палатката, повдигна платнището и влезе вътре. Господин Райнър го последва неуверено, сякаш се чудеше дали присъствието му е необходимо — или дори желано.

Хети се втренчи след тях. Разговорът им я беше разтревожил, въпреки че тя не знаеше смисъла му и дали може да направи каквото и да било.

— Ма’ам. Ма’ам?

Момчето, което беше подало глава от каруцата при появата им, сега стоеше зад двуколката с тревожното изражение на излязъл от дупката си заек, но очевидно желаеше да разговаря с нея.

Беше слабо и красиво по начина, по който бяха красиви всички малки момчета. Русата му коса изглеждаше, като че ли беше сресана от силен вятър, ръкавите на ризата му бяха с около три сантиметра по-къси от необходимото, а панталоните му, внимателно закърпени на коленете, спираха на цели десет сантиметра преди глезените му. Ако се изключеха сенките, които се виждаха под светлосините му очи, той приличаше на обикновено момче.

Сърцето на Хети се сви. На колко години беше казал господин Райнър, че е синът му? На осем? Тя подаде ръка на момчето и се усмихна.

— Здравей. Казвам се Хети Малоун. А ти кой си?

— Самюъл — каза срамежливо момчето и се приближи, за да стисне ръката й. — Самюъл Райнър. Приятно ми е.

Хети изчака да види какво ще последва, но запасът от храброст на момчето очевидно беше изчерпан. То пристъпваше от крак на крак, хапеше долната си устна и гледаше втренчено Хети, сякаш я молеше да му помогне.