Ан Ейвъри - Снежната кралица

— Знаеш ли какъв ти е проблемът, Майкъл? — Веждите на Хети се повдигнаха над блестящите й очи, а устните й се свиха в закачлива усмивка. — Имаш нужда от кафе. Горещо и черно.

Тя го завлече в дневната и след като му нареди да остане там, изчезна в кухнята, понесла със себе си букета. След малко Хети се появи отново с чаша горещо кафе.

— Да не си посмял да отвориш уста, преди да си изпил това — нареди строго тя. — Ще трябва да запомниш това, когато се оженим. Никакви разговори преди сутрешната чаша кафе.

Майкъл заби нос в чашата си и отпи голяма глътка. Кафето за малко да изгори гърлото му, но дори и неговата горещина не можеше да се сравни с мисълта за брака, Хети и утрините. Или по-скоро за онова, което щеше да предхожда тези утрини, когато двамата станеха съпруг и съпруга.

Обявяването, че закуската е готова, последвано от шума на забързани стъпки, докато гладните наематели се отправяха към трапезарията, попречи на Майкъл да се направи на по-голям глупак, отколкото вече се беше показал.

Гладът помогна на Майкъл да преживее закуската, но дори и пълният му стомах нямаше да го улесни, когато се изправеше пред огорчението на Хети, след като й кажеше какви бяха плановете му за деня.

— Какво искаш да кажеш с това, че ще бъдеш зает цял ден, Майкъл Райан? — попита остро тя. — Не съм пропътувала три хиляди километра, за да седя в дневната на госпожа Спенсър.

Двамата се бяха оттеглили в пустата градина на пансиона, където имаше по-малка вероятност някой да дочуе разговора им, но дори и сенките, хвърляни от оголените клони на дърветата не можеха да прикрият упоритостта, която издаваше вирнатата брадичка на Хети.

— Имам пациенти, задължения, отговорности, Хети — обясни той също толкова остро. — Не мога да ги забравя само защото са ми неудобни.

— Но можеш да забравиш мен, нали?

— Аз не те забравям! — избухна Майкъл. — Казах ти…

— Точно така. Каза ми. Освен това забрави да ме посрещнеш на гарата, не се появи за вечеря снощи, а сега ми казваш, че ще бъдеш зает цял ден и аз просто ще трябва да намеря нещо, с което да се забавлявам междувременно. Е, така няма да се разберем, Майкъл Райан, независимо какво казваш ти!

— Хети…!

— Не ме наричай Хети!

— Виж — каза Майкъл, като се стараеше да не повишава глас, — трябва да проверя братята Търнър, да посетя госпожа Райнър, а след това…

— И защо аз да не мога да дойда с теб при семейство Райнър?

— Но…

— Обзалагам се, че госпожа Райнър ще се зарадва на малко помощ. Може би мога да им сготвя нещо за ядене или да помогна да изперат пелените на бебето. Вероятно има една дузина неща, които вие мъжете никога не сте смятали за необходими.

— Хети! — изрева Майкъл. — Ще ме оставиш ли да кажа нещо, моля?

Хети вирна още по-упорито брадичката си и присви недоверчиво очи.

— Не и ако ще продължаваш да се държиш неразумно, Майкъл Райан.

— Аз не се държа…

— Напротив.

— Хети!

Последните му думи бяха изречени на гърба й, защото тя вече беше започнала да се отдалечава. Тя спря в края на градината, обърна се и го погледна гневно.

— Отивам да си взема чантата и шапката, Майкъл Райан. Когато свършиш с братята Търнър, ще те чакам на входа.

С тези думи тя се обърна и изчезна в къщата. Майкъл остана загледан след нея, без да успее да каже нищо.

Той не искаше тя да го придружава по време на обиколките му. Това не беше прилично. Не беше професионално.

Не беше… безопасно.

И той не се страхуваше от риска от инфекция, а от нещо съвсем друго.

Хети седеше до Майкъл на тясната седалка на двуколката, но въпреки близостта им те можеха със същия резултат да се намират на двата противоположни края на планетата. Той беше излязъл от стаята на братята Търнър в мрачно настроение и всичките й усилия да го развесели се бяха провалили.

Отдръпването му озадачаваше Хети. Те рядко се бяха карали, но в малкото такива случаи Майкъл винаги бе държал упорито на своето. Когато бъдеше притиснат, той можеше да вика по-силно, да тропа по-силно с крак, да ругае по-дълго и по-ожесточено от нея, но днес той не беше използвал нито една от тези тактики.

Хети бе очаквала, че той ще тръгне от другия край на конюшнята и ще я изостави, така че когато той спря двуколката и й подаде ръка, за да й помогне да се качи, тя погрешно бе заключила, че той иска да се сдобрят.

Той дори не желаеше да говори с нея.

Мълчанието му я тревожеше, най-вече защото тя не смяташе, че то се дължи на настоятелността й да го придружи. Имаше нещо друго, нещо много по-дълбоко, но тя нямаше и най-малка представа какво беше то, а и не можеше да разбере, ако той продължаваше да отказва да разговаря с нея.