Майкъл Еберхарт - Обектът на престъплението

— Знаем, че името му е Шаба Сейнт Джеймс.

— Не мога да повярвам, Гамбоа! — отвърна Шон саркастично. — Значи си свършил и някаква работа, освен да плуваш в септични ями.

— Върви по дяволите! — изрева Гамбоа.

— След като знаете името му, чудя се колко ли време ще ви е необходимо, докато го заловите?

Гамбоа забеляза, че репортерите се втурват към тях с камери и фотоапарати. Шон им хвърли поглед през рамо и каза:

— Предполагам, че аз ще трябва да свърша работата ти.

Той бутна стъклената врата и се отдалечи. Гамбоа я задържа отворена и извика след него:

— Не се набърквай в това, Барет!

Но Шон не го чу. Отвори рязко вратата на мерцедеса си и тя изскърца, защото имаше нужда от смазка. Хвърли куфарчето на седалката и съблече сакото си така, че ръкавите се обърнаха наопаки. Вратовръзката бе натикал в джоба му.

Омръзна му да чака Гамбоа да арестува убиеца на Скот. Сега и Бъргър бе мъртъв. Настъпи педала на старата кола и вдигна сто. Знаеше горе-долу как изглежда Шаба и разполагаше с пачка двайсетачки, които бе смятал да даде на Мак. Щеше да ги хвърли на тълпата, да научи къде се крие Шаба, а после да се обади на Гамбоа, за да дотътри дебелия си задник да го прибере.

Подкара на запад, докато стигна брега. Слънцето бе залязло и светлините на увеселителния парк блестяха на фона на тъмното небе.

Виенското колело работеше, откъм влакчето на ужасите долитаха писъци.

Паркира малко по-надолу по улицата, взе куфарчето си и влезе в лунапарка. Започна да разпитва хората със съмнителни физиономии, готов да раздава двайсетачки. След половин час научи, че Шаба Сейнт Джеймс се движи с двуметров суданец на име Хуупс. Надуши пробива, както понякога се изразяваше Мак. По същия начин старите ченгета надушваха мириса на оръжейна смазка, още преди престъпника да извади пистолета си.

Продължи да обикаля наоколо и след още половин час усети на рамото си някаква ръка, колкото ръкавица за бейзбол. Вдигна глава и пред очите му се изпречи корем на мъж. Някъде много нагоре съзря най-черното лице, което някога бе виждал.

— Шаба те търси — каза Хуупс.

— Аз също го търся — отвърна Шон. Почувства страх, но нямаше намерение да се отказва. Последва високия негър до ограденото пространство, където се намираха служебните бараки. Светлините на лунапарка останаха зад тях. Беше тъмно като в рог.

— Ей, миста Барет — разнесе се глас. Хуупс го избута през някаква порта и я препречи с тялото си, за да не може да побегне назад.

— Влизай, влизай, миста Барет! Ха, ха, ха! — Смехът му беше познат.

Островитянинът, който му се обаждаше по телефона. Разбра, че този човек по някакъв начин е свързан и с двата случая.

— Ти ли ми звънеше по телефона за Робин Пенроуз? — попита той.

— Аха — отвърна онзи и излезе от сянката.

Първото нещо, което забеляза, беше широчината на раменете му.

Светлозелените му очи блестяха на лунната светлина. Беше облечен със скъп костюм, а на вратовръзката му имаше ръчна бродерия. Едната му ръка беше скрита отзад, а когато я показа, Шон видя, че в нея стиска голямо мачете.

Даде си сметка как е бил убит Скот. Спомни си как изглеждаше трупът му. Островитянинът забеляза, че гледа острието.

— Харесва ли ти туй мачете? Използваме го за всичко. Отваряме кокосови орехи, сечем тръстиката, чистим си зъбите… — Той вдигна острието без никакво усилие и го задържа пред ухилената си уста. — Става и да се отървеш от гадинки. Хлебарки, отровни змии… Те са лошите. Пропълзяват нощем.

Шон направи крачка назад и се огледа, за да потърси изход. Негърът се усмихна.

— И любопитните бели момчета. И тях не обичаме. Селяните палят тръстиката по два пъти на година и винаги се намират по един-два трупа. Най-вече на любопитни бели момчета.

Зъбите му отново проблеснаха и изведнъж мачетето просвистя.

Светлините на виенското колело се отразиха за миг в острието му. Шон отстъпи инстинктивно назад и вдигна куфарчето като щит пред гърдите си. Дългият нож го сряза на две и банкнотите, които се посипаха отвътре, за миг приковаха погледа на черния. Той замахна пак и Шон хвърли двете половини в лицето му. Този път острието улучи някакъв дървен стълб до ухото му и се посипаха трески.

Шон се претърколи, изправи се отново на крака и хукна покрай гърба на бараката. Оградата от едната му страна беше висока два метра и в горния й край бе опъната бодлива тел. Хуупс остана на мястото си, Шаба тръгна след него. Шон си събу обувките и ги взе в ръка. Развика се за помощ. Островитянинът спря и се разсмя гръмогласно. После вдигна мачетето нагоре и извика: