Йежи Шеверски - Престъплението в „Слънчев клуб“ (или Убийство по шведски)

Стените на кабинета бяха облицовани с дъбова ламперия. На пода имаше дебел пухкав килим. Декоративната лампа върху масивното бюро хвърляше изпод големия абажур топъл кръг светлина, а плътните завеси със златиста нишка засилваха впечатлението за солидна, заможна интимност. От мига, в който се озова в този кабинет, първият криминален асистент Пер Барлсон не можеше да се отърси от чувството за някаква грешка. Напълно частният характер на обстановката наоколо никак не отговаряше на факта, че се намира в административно помещение и по-точно — в канцеларията на недостъпен за простосмъртните клуб. Той напразно се мъчеше да открие поне един свързан с канцеларската работа предмет — пишеща машина, картотека, папки или нещо подобно. Дори черният, лъскав и доста старомоден телефонен апарат стоеше не на бюрото, а на малка масичка до софата, покрита със златисто мъхнато одеяло.

Погледът на криминалния асистент блуждаеше нервно из целия кабинет, като старателно избягваше креслото зад бюрото. На него седеше госпожа Гулбрит Лундин, председателка на „Слънчев клуб“, в чиято канцелария се намираха. Госпожа Лундин беше доста слаба, възрастна дама. Боядисаната й коса беше сресана старателно, лицето й беше дискретно гримирано, а на ушите си носеше златни клипсове с истински перли. Пушеше цигара в дълго, също златно цигаре. Освен тези неща госпожа Лундин нямаше върху себе си нищо, никакви дрехи, и именно поради тази причина Барлсон нямаше сили да погледне към своята събеседничка, въпреки че това едва ли можеше да бъде изтълкувано като поведение на добре възпитан човек.

Пер Барлсон беше на тридесет и четири години и през време на службата си в полицията беше видял немалко. Не беше пуритан. Обичаше например жена му Айа, десет години по-млада от него, да му сервира вечерята в Евино облекло. Този път обаче той изпитваше ужасно неудобство. Виждаше госпожа Лундин за първи път в живота си, а нейното сухо лице с изписано на него достойнство и изисканите й маниери беше по-склонен да свърже с аристократичен салон или със заседание на църковен съвет, отколкото с развлекателно заведение със стриптийз или със снимки от „Плейбой“.

Искаше му се да запали цигара, но нямаше кураж да прекъсне бързия поток на речта на госпожа Лундин, за да поиска позволение да запуши. Беше толкова притеснен, че не се и опитваше да каже каквото и да било, а от поясненията на госпожа Лундин долавяше само отделни изрази.

Госпожа Лундин тъкмо казваше:

— …Сигурно можете да си представите колко много държим на дискретността и колко много бихме искали да избегнем скандала. При нашето положение дискретността е желана в най-висша степен. Мога ли да очаквам, че полицията ще ни разбере и ще уважи това наше искане?

Замълча и зачака отговор. Притиснат до стената, първият криминален асистент Барлсон събра всички сили и като си налагаше безуспешно да задържи погледа си върху своята събеседничка, избръщолеви:

— Да, разбира се… полицията, госпожо, полицията е дискретна… обикновено полицията е много дискретна, много дискретна…

Докато изричаше тези думи, си припомни, че днес вече беше чувал подобно изказване. Изпращайки го в „Слънчев клуб“, неговият началник, полицейският съветник Юнг, също дълго му обяснява, че тактът и дискретността са най-важните качества на полицейския служител.

— Мило момче — бе казал той, като наблюдаваше подчинения си с бащинска загриженост, — въпросът е ужасно деликатен. Разчитам на теб. Не бива да забравяш нито за миг, че този дяволски „Слънчев клуб“ е свръхелитен. В него членуват богаташи от лъв нагоре, хора, свързани с кралския двор, и дори депутати в парламента. Ще трябва да стъпваш ло много несигурна почва. Ако се подхлъзнеш, ще ни се тупне на главата интервенция пред министъра на вътрешните работи и депутатски питания в парламента относно бруталността на полицията. И не дай си боже да прошепнеш на някой вестникар макар и думичка за онова, което ще видиш там. Тези булевардни хиени само това и чакат. Ще си навлечем на главата неприятности, от които никога няма да се отървем . .

„Слънчев клуб“ се намираше на петнайсетина километра от Истар, но въпреки това Барлсон не го откри лесно. Когато той спря колата си и попита за клуба двете стройни момичета, разхождащи се край пътя, те започнаха да се кикотят неудържимо — беше изключено да научи от тях каквото и да било. Продължи ядосан и спря пред една крайпътна кафе-сладкарница. Влезе и попита за пътя. С недоумение установи, че всички хора в заведението млъкнаха и започнаха да се взират в него с огромен интерес. Плешивият барман, който изтриваше с кърпа високите чаши за бира, изостави работата си, заби в Барлсон развеселен поглед и едва когато той повтори въпроса си, му обясни любезно, но с двусмислена усмивка, че трябва да продължи в същата посока още около петстотин метра, а после да свие по междуселския път към морето.