Дейвид Едингс - Господарят демон на Каранда

Гарион направи всичко възможно да язди между Се’Недра и ужасяващата картина край пътя, служеща като нагледен урок на населението. Жена му яздеше, сякаш изпаднала в унес, лицето й изглеждаше странно вцепенено, очите й бяха празни, невиждащи. Кралят на Рива хвърли бърз въпросителен поглед към Поулгара и забеляза, че лицето на вълшебницата е леко навъсено. Той изостана малко назад и подкара коня си до нейния.

— Какво й е? — попита Гарион с напрегнат шепот.

— Не съм напълно сигурна, Гарион — отговори му тя също шепнешком.

— Отново ли е изпаднала в меланхолия? — Младият мъж почувства болезнена тежест в стомаха си.

— Не мисля. — Потънала в размисъл, вълшебницата присви очи, след това разсеяно придърпа качулката на синята си наметна, за да прикрие белия кичур, изпъкващ сред катраненочерните й коси. — Ще я наглеждам.

— Какво мога да направя аз?

— Стой с нея. Опитай се да я накараш да приказва. Може да каже нещо, което ще ни подскаже как да постъпим.

Ала Се’Недра почти не реагира на стремежа на Гарион да я въвлече в разговор. До края на този снеговит ден отговорите й нямаха почти никаква връзка нито с въпросите на съпруга й, нито с неговите забележки.

Когато нощта започна да се спуска над опустошената от войната земя на Хага, генерал Атеска заповяда на хората си да спрат. Войниците му започнаха да вдигат няколко алени палатки на завет до някаква опушена каменна стена — единствената останка от изгорено преди време село.

— Трябва да стигнем в Рак Хага утре, в късните часове на следобеда — каза генералът. — Голямата палатка в центъра на лагера е за вас. Пренощувайте там. След малко моите хора ще ви донесат вечерята. А сега, ако ме извините. — Той направи лек поклон, след това обърна коня си и се отдалечи, за да надзирава работата на подчинените си.

Войниците издигнаха палатките и Гарион и неговите приятели слязоха от конете пред онази, която им беше посочил Атеска. Силк огледа отряда пазачи, заемащи позиция около нея, и измърмори раздразнено:

— Ще ми се най-сетне да вземе решение.

— Не ви разбирам съвсем добре, принц Келдар — каза Велвет. — Кой най-сетне да вземе решение?

— Атеска. Той е самата любезност, но ни обкръжава с въоръжени пазачи.

— Може би войските са тук просто защото трябва да ни защитят — изтъкна тя. — В края на краищата това е военна зона.

— Разбира се — отвърна сухо той. — А пък кравите щяха да летят, ако имаха криле…

— Какво очарователно изявление — изрази възхищението си Велвет.

— Ще ми се да престанеш вече.

— Какво да престана? — Кафявите й очи се ококориха невинно.

— Престани, и толкова.

Вечерята, която готвачите на Атеска им бяха приготвили, беше съвсем обикновена, еднаква по количество с дажбите на войниците. Беше сервирана в тенекиени чинии, но все пак беше топла и пълнеше стомасите. Палатката беше затоплена с мангали, в които горяха дървени въглища, и бе осветена от окачени на тавана газени лампи. Мебелите бяха както всички мебели във военен лагер — маси, легла и столове, които можеха бързо да бъдат сглобени и разглобени. Подовете и стените бяха покрити с малореански килими в наситено червен цвят.

Ерионд се нахрани, отблъсна чинията и се огледа с любопитство.

— Струва ми се, че са малко прекалено привързани към червения цвят, нали? — отбеляза той.

— Мисля, че им напомня за пролята кръв — заяви мрачно Дурник. — Кръвта им харесва. — Ковачът се обърна, хвърли студен поглед към немия Тот и каза хладно: — Ако си свършил с яденето, по-добре да станеш от масата.

— Не е учтиво от твоя страна. Дурник — каза му укорително Поулгара.

— Не се и опитвам да бъда учтив, Поул. На първо място въобще не разбирам защо той трябва да е с нас. Тот е предател. Защо не отиде при своите приятели?

Немият гигант стана от масата. Лицето му беше тъжно. Той вдигна ръка и понечи да направи един от своите странни жестове, с които общуваше с ковача, ала Дурник съвсем преднамерено му обърна гръб. Тот въздъхна и отиде да седне в един ъгъл, където не привличаше ничие внимание.

— Гарион — извика изведнъж Се’Недра разтревожено. — Къде е бебето ми?

— Се’Недра… — прошепна той.

— Чувам го, че плаче. Какво си му направил? — Малката кралица скочи и започна да тича лудо от ъгъл до ъгъл, като отмяташе завесите, разделящи спалното помещение от столовата, и разхвърляше одеялата по леглата. — Помогнете ми! — изкрещя тя към приятелите си — Помогнете ми да намеря бебето си!

Гарион изтича до нея и я хвана за ръка.