Дейвид Едингс: Господарят демон на Каранда

— Но ти не й вярваш наистина, нали?

— Виждал съм и по-странни неща през живота си, а освен това винаги проявявам особено внимание към думите, изречени от пророците от Кел.

— Но в Мринския сборник не видях нито ред, описващ подобна среща.

— Нито пък аз. Но на света има много повече неща от сборници. Никога не забравяй, че Кайрадис изрича своите пророчества, четейки от скрижалите на двете страни, и ако пророчествата им имат еднаква сила, то те съдържат истина в еднаква степен. Освен това Кайрадис сигурно използва и други предсказания, чието съществуване е известно единствено на прорицателите. Във всеки случай независимо от това какъв е произходът на предварителните условия, сигурен съм, че тя няма да ни позволи да стигнем до онова „място, което вече не съществува“, ако не сме изпълнили всяко едно от тях и тя не ги е зачертала от своя списък.

— Няма да ни позволи? — попита Силк, наблягайки на „позволи“.

— Не подценявай Кайрадис, Силк — предупреди го Белгарат. — Тя е приемник на цялата мощ, която притежават далите. Това означава, че по всяка вероятност може да върши неща, каквито ние въобще не бихме могли да си представим. Въпреки това нека пристъпим към нещата по практичен начин. Когато тръгнахме, Зандрамас имаше преднина от половин година, затова планирахме изключително продължително и тежко преследване през Ктхол Мургос — но непрекъснато се явяваше нещо, прекъсващо напредъка ни.

— Разкажи ни повече за това — прекъсна го язвително Силк.

— Не е ли странно, че въпреки тези прекъсвания пристигнахме в източната част на континента далеч преди планирането време и съкратихме преднината на Зандрамас до няколко седмици?

Силк примигна, след това присви очи.

— Значи вече имаш над какво да помислиш — рече възрастният вълшебник. — Хайде да влезем вътре. Тук е доста неприятно.

Зад брега на Хага се виждаха ниски хълмове, неясни сред засилващия се снеговалеж. Морето постепенно се превръщаше в обширни солени блата, обрасли с кафяви тръстики. Дървен кей, който изглеждаше черен, пресичаше блатата и навлизаше в по-дълбоки води. Приятелите слязоха от малореанския кораб и тръгнаха по него. От края на кея започваше коларски път, катерещ се по хълма — виждаха се двата коловоза, изровени в дълбокия сняг.

Когато тръгнаха по пътя, евнухът Сади вдигна глава към небето, след това прекара дългите си пръсти по обръснатия си череп.

— Струва ми се, че приличат на вълшебни криле — каза той и се усмихна.

— Кои? — попита го Силк.

— Снежинките. За втори път виждам сняг — първия зърнах бялата му пелена, когато бяхме на посещение в някакво северно кралство. Всъщност сега за пръв път през живота си съм навън, когато вали. Красиво е, нали?

Силк го изгледа кисело и каза:

— Щом ми се отвори възможност, веднага ще ти купя шейничка.

Сади изглеждаше озадачен.

— Извинявай, Келдар, но какво е това „шейничка“?

Силк въздъхна.

— Няма значение, Сади. Просто се опитах да се пошегувам.

На върха на хълма край пътя стърчаха десетина разкривени кръста и на всеки висеше скелет с парцали, омотани около избелелите кости. Върху черепите, взиращи се с празните си очи в пътниците, се бяха натрупали купчинки сняг, увенчаващи ги като бели корони.

— Любопитен съм да узная коя е причината за това, генерал Атеска — прошепна тихо Сади и посочи мрачната картина край пътя.

— Политика, ваше превъзходителство — отвърна кратко Атеска. — Негово императорско величество се стреми да отчужди мургите от техния крал. Надява се да ги накара да осъзнаят, че Ургит е причината за всичките им нещастия.

Изпълнен със съмнения, Сади поклати глава.

— Бих поставил под въпрос мотивите, обосноваващи подобна политика — изрази несъгласието си той. — Зверствата едва ли са накарали някого да заобича палачите. Самият аз винаги съм предпочитал подкупите.

— Мургите са свикнали с тях да се отнасят жестоко. — Атеска вдигна рамене. — Те разбират единствено от това.

— Защо не сте свалили скелетите, защо не сте ги погребали? — попита Дурник. Лицето му беше побледняло, а гласът му звучеше особено от стаеното в него възмущение.

Атеска впери поглед в очите му и отговори:

— Икономия на труд, господин ковачо. Всъщност празният кръст не доказва кой знае какво. Ако свалим скелетите, ще трябва да ги заменим с нови мурги. След известно време това става доста неприятно и тежко, пък рано или късно се стига до недостиг на хора за разпъване. Оставяме скелетите на кръстовете и доказваме онова, което желаем — пък и пестим време.