Дейвид Едингс - Господарят демон на Каранда

— Смятам, че с това разговорът ни приключва, Белгарион — изрече студено императорът, изправи се сковано и се обърна към леглото си. Както обикновено, котката остави мяукащото си потомство в средата на неговите завивки, а след това отиде в своята застлана с вълнено одеяло кутия в ъгъла. Изгубилият търпение император погледна ядосано косматите топчици върху леглото.

— Имаш разрешението ми да се оттеглиш, Белгарион — рече през рамо той и протегна ръце към котенцата.

Зит се надигна от самия център на живата космата купчина, измери го с хладен поглед и изсъска предупредително.

— О, дано те смачкат зъбите на Торак! — изруга Закат и отдръпна ръце. — Това вече е прекалено! Веднага иди и кажи на Сади да изнесе тази проклета змия от стаята ми.

— Вече я изнася четири пъти — отвърна меко Гарион. — Тя просто идва сама. — Кралят на Рива потисна смеха си. — Може би те харесва.

— Опитваш се да бъдеш остроумен, а?

— Кой, аз ли?

— Махни веднага змията оттук!

Гарион скри ръце зад гърба си.

— Не аз, Закат. Ще отида да повикам Сади.

В коридора срещна Велвет, която се приближаваше към стаята на императора с тайнствена усмивка.

— Можеш ли да изнесеш Зит от стаята на Закат? — попита я Гарион — Тя е в леглото му заедно с котенцата.

— И сам можеш да го направиш, Белгарион — отвърна русокосото момиче. — Тя има доверие в теб.

— Не бих желал да проверявам това.

Влязоха в спалнята на императора и девойката направи реверанс и каза:

— Какво има, ваше величество?

— Можете ли да се справите с това? — попита той и посочи косматата купчина, в чиито център съскаше змията.

— Разбира се, ваше величество. — Тя се приближи към леглото и змията нервно изплези потрепващия си език. — О, я стига, Зит — скара й се русокосото момиче, вдигна полата си и започна да слага котенцата в нея. Най-накрая взе Зит и я остави сред тях. След това прекоси стаята и съвсем небрежно ги изсипа в кутията на котката. Тя отвори едно око направи място на потомството си и веднага заспа.

— Нали са много мили? — измърмори Велвет и се обърна към Закат. — О, между другото, ваше величество, Келдар и аз разбрахме кой ви е отровил.

Императорът я погледна напрегнато.

— Сигурна ли сте?

— Доколкото човек въобще може да бъде сигурен при подобни случаи. Човек рядко намира очевидци, когато има опит за убийство с отравяне. Но този човек е бил в кухнята точно по време на покушението срещу вас, и е напуснал палата след като сте се почувствали зле. Освен това репутацията му ни е известна. — Тя се усмихна на Гарион. — Забелязвал ли си, че хората винаги запомнят човек с бели очи?

— Нарадас ли? — възкликна Гарион.

— Изненадващо, нали?

— Кой е Нарадас? — попита Закат.

— Той работи за Зандрамас — отвърна Гарион и се намръщи. — Но в това няма никакъв смисъл, Велвет. Защо й е притрябвало на Зандрамас да убива Закат? Нима не би искала да го има на разположение жив?

Лизел разпери ръце.

— Не зная, Белгарион — това все още не ми е известно.

— Велвет ли я нарече? — попита удивено Закат.

Девойката се усмихна и трапчинките се появиха на бузите й.

— Не е ли глупаво? — Тя се засмя. — Предполагам, че прякорите са израз на привързаност. Ала въпросът, който зададе Белгарион, е напълно уместен. Можеш ли да посочиш някаква причина, поради която Зандрамас би искала да те убие?

— Не сега, ала когато я настигна, ще изтръгна от нея отговора, който ви е нужен — ще го сторя дори ако се наложи да преобърна наопаки всичко в Ктхол Мургос.

— Тя не е тук — отвърна разсеяно Гарион, опитвайки се да намери разрешение на загадката. — Тя е в Ашаба — в Къщата на Торак.

Закат недоверчиво присви очи.

— Това не е ли твърде удобно за теб, Белгарион? — рече той. — Ти пристигаш и съвсем случайно някой се опитва да ме отрови. Белгарат съвсем случайно ме излекува. Келдар и Лизел също така случайно откриват кой е отровителят — той работи за Зандрамас, която отново съвсем случайно е в Ашаба — място, където вие отчаяно желаете да отидете. Тези съвпадения буквално разтърсват човешкото въображение, нали?

— Закат, започва да ми писва от теб — раздразнено каза Гарион. — Ако реша, че ми трябва кораб да отида в Малореа, просто ще си взема каквото ми е необходимо. Единствено доброто ми възпитание, което дължа на лейди Поулгара, ме възпира да сторя това.

— Как мислиш, че би могъл да излезеш оттук? — попита троснато Закат.

Това беше достатъчно. Гневът, обзел Гарион, беше напълно необясним. Той бе резултатът на хиляди препятствия и отлагания, които преследваха краля на Рива повече от година. Той протегна ръка през рамо, измъкна от ножницата меча на Желязната хватка и махна кожената покривка от дръжката му. Вдигна гигантското острие пред себе си и буквално захвърли силата на волята си към Кълбото. Мечът блесна с ослепително син пламък.