Дейвид Едингс - Господарят демон на Каранда

— Връщането на Кълбото — поправи го Закат. — Кълбото беше вдигнато от крадеца Желязната хватка и от… — императорът замълча, ококори очи и се вгледа в окъсания възрастен мъж.

— Да — рече Белгарат. — Аз наистина бях там, Закат. И присъствах и когато Торак открадна Кълбото от моя учител преди две хиляди години.

— Наскоро боледувах, Белгарат — измърмори тихо императорът и се отпусна на един стол. — Нервите ми не са готови да понесат толкова много изненади.

Белгарат го погледна объркано.

— Техни величества имаха малко разгорещена дискусия — обясни Велвет с лъчезарна усмивка. — Крал Белгарион демонстрира пред императора някои от невероятните възможности на меча на риванските крале. Императорът беше дълбоко впечатлен, също като всички, които случайно се бяха озовали в онази част на двореца.

Белгарат хвърли хладен поглед към Гарион.

— Пак си си играл, а?

Гарион се опита да отвърне, ала не можа да измисли никакъв отговор.

— Добре, да продължим — каза енергично Белгарат. — Онова, което се случи след появата на Гарион, е съвсем нова история и сигурно си запознат с нея.

— Гарион ли? — попита Закат.

— Това е по-широко разпространената форма на името му. „Белгарион“ привлича прекалено много вниманието, нали?

— Не повече от „Белгарат“.

— Закат, нося името Белгарат повече от седем хиляди години и вече съм свикнал с него. Гарион прибави представката „Бел“ към името си преди десетина години и ушите му все още почервеняват, когато някой го изрече.

Гарион се почувства леко обиден.

— Както и да е — продължи възрастният мъж. — След смъртта на Торак Гарион и Се’Недра се ожениха. Преди около година тя роди син. По това време вниманието на Гарион бе съсредоточено върху култа към Мечката. Някой се опита да убие Се’Недра и отне живота на Пазителя на Рива.

— Чувах за това.

— Докато Гарион потушаваше бунта на култа — а той прави тези неща много твърдо и внушително, като си науми — някой се промъкна в Цитаделата на Рива и отвлече сина на Гарион — моя праправнук.

— Не! — възкликна Закат.

— О, да — продължи мрачно Белгарат. — Помислихме, че това е дело на култа, и предприехме поход към град Реон в Драсния, където бе техният щаб — ала всичко се оказа хитро замислен план. Зандрамас бе отвлякла сина на Гарион и го бе насочила по погрешна следа — към Реон. Оказа се, че водачът на култа е Харакан — един от слугите на Урвон. Да не би да разказвам прекалено бързо за тези събития — можеш ли да следиш развоя им?

Закат изглеждаше уплашен, очите му бяха широко отворени.

— Мога — отговори той и преглътна мъчително.

— Няма още много. След като разбрахме, че сме сбъркали, тръгнахме по следата на похитителката. Знаем, че Зандрамас отива в Малореа — към мястото „което вече не съществува“. Там се намира Сардионът. Трябва да я спрем или поне да пристигнем там по същото време. Кайрадис вярва, че на това място ще протече една от онези срещи между Детето на Светлината и Детето на Мрака, които започват от самото начало на времето — ала тя ще бъде последната между тях. Кайрадис трябва да избере единия от двамата и с това ще бъде сложен край на разделението на двете съдби.

— Боя се, че тук скептицизмът ми отново взема връх, Белгарат — заяви Закат. — Нали не очакваш, че ще повярвам на измислиците за борбата между двете неясни фигури, дебнещи се по света, и на твърдението ти, че ще се срещнат на онова мистериозно място, за да се вкопчат една в друга?

— Какво те кара да мислиш, че са неясни? Духовете, които са сърцевината на двете различни съдби на вселената, принуждават хората да действат като техни инструменти по времето на тези срещи. Сега например Зандрамас ще е Детето на Мрака. По-рано беше Торак — преди Гарион да го убие.

— Ами кой е Детето на Светлината?

— Мислех, че това е очевидно.

Закат се взря невярващо в светлите очи на Гарион.

— Нима това си ти?

— Така казват — отвърна Гарион.

Кал Закат, всяващият ужас император на необятна Малореа, погледна първо Белгарат, след това отново Гарион и накрая спря поглед върху Велвет.

— Защо ми се струва, че губя контрол върху нещата? — попита той. — Когато дойдохте тук, бяхте повече или по-малко мои затворници. Сега в по-голяма или по-малка степен аз съм ваш пленник.

— Просто ти разказахме някои неща, които не знаеше, това е всичко — каза му Белгарат.

— Или просто ми приказвате неща, които хитро сте си измислили.

— Че защо ни е притрябвало да го правим?