Дейвид Едингс - Господарят демон на Каранда

— Как ще изляза оттук ли? — извика той на изумения император. — Ще използвам ето това вместо ключ. Сега ще ти покажа как действа. — Гарион протегна ръка, насочи блестящото острие към вратата и заповяда: — Избухни!

Гневът беше прекомерно силен. Кълбото, събудено от могъщата вълна на разгневената воля, реагира прекалено неудържимо. Вратата изчезна, разцепена на безброй трески заедно с касата.

Закат се взря със зяпнала уста в коридора, разкрил се внезапно през очите му — навсякъде имаше трески и парчета.

— Божичко! — измърмори тихо Велвет.

Все още под влиянието на неудържимия си гняв, Гарион хвана ръката на зашеметения Закат и посочи с острието на меча напред.

— А сега ще отидем да поговорим с Белгарат — заяви той. — Ще вървим по коридорите, ако ми дадеш дума, че няма да викаш войниците си. В противен случай ще поемем направо през стените на къщата. Библиотеката беше в тази посока, нали? — рече той и посочи с върха на меча една от стените.

— Белгарион — скара му се Велвет. — Не се дръж така. Кал Закат беше много любезен домакин. Сигурна съм, че вече разбира какво е положението и е готов да ни сътрудничи, нали, ваше величество? — Тя се усмихна пленително на императора. — Не желаем да разгневим краля на Рива, нали? Наоколо има толкова много чупливи неща — прозорци, стени, къщи, целият град Рак Хага — и още много, много други.

Намериха Белгарат в библиотеката — четеше някакъв свитък, а до лакътя му имаше голяма халба бира.

— Открихме нещо — каза лаконично Гарион, когато влязоха.

— Така ли? И какво?

— Велвет ни съобщи, че тя и Силк са открили, че Нарадас е отровителят на Закат.

— Нарадас? — Възрастният мъж примигна. — Това се казва изненада.

— Какво е наумила тя, дядо? Имам предвид Зандрамас.

— Не съм сигурен. — Белгарат погледна Закат. — Кой ще наследи твоя трон, ако някой успее да те приспи навеки?

Закат сви рамене.

— Имам неколцина далечни братовчеди — по-голямата част от тях живеят на Мелценските острови и в Селанта. Линията на наследяване е твърде неясна.

— Може би тя има предвид тъкмо това, Белгарат — каза сериозно Велвет. — Ако в пророчеството на гролимите, което намерихме в Рак Хага, има някаква истина, тя трябва да доведе ангаракски крал на мястото на Последната среща. Послушен крал би й свършил далеч по-добра работа от Закат — тя би могла да короняса някой негов трети или четвърти братовчед, след което ще го обяви за крал. След това ще накара своите гролими да го наблюдават и да го доведат при нея, когато и потрябва.

— Възможно е — съгласи се той. — Ала вероятно тя има наум и нещо друго. Зандрамас никога досега не е действала така директно.

— Може би все пак разбирате, че нямам ни най-малка представа за какво приказвате — намеси се гневно Закат.

— Колко знае той? — обърна се Белгарат към Гарион.

— Не много, дядо.

— Добре. Може би ако научи какво всъщност става, няма да ни създава толкова трудности. — Той погледна малореанския император. — Чувал ли си някога за Мринския сборник? — попита вълшебникът.

— Чувал съм, че е написан от някакъв луд — както всички така наречени пророчества.

— Ами знаеш ли за Детето на Светлината и Детето на Мрака?

— Това е част от стандартните налудничави приказки, с които се славят истеричните гролими.

— Закат, все пак трябва да вярваш в нещо. Ще ти е много трудно да разбереш онова, което ти казваме, ако не ни вярваш.

— А пък ти ще ми позволиш ли да запазя известна част от своя скептицизъм? — прекъсна го остро императорът.

— Да, това е уместно. И така, започвам. Всичко, което ще чуеш, е твърде сложно, затова внимавай и ако не разбираш нещо — прекъсни ме.

Възрастният мъж му разкри древната история за „катастрофата“, случила се преди началото на света — за разделянето на двете съдби на вселената, двата вида възможно бъдеще за хората, за двете могъщи съзнания, определящи двата пътя на развитие на вселената.

— Добре — каза Закат. — Всичко дотук са стандартни теологически възгледи. Гролимите ме тъпчеха с тези безсмислици още от малко момче.

— Просто исках да започнем от неща, които са известни и на двама ни — каза вълшебникът и продължи да разказва на Закат за всички събития от раждането на света до битката във Воу Мимбре.

— Нашата гледна точка е малко по-различна — измърмори Закат.

— Това е естествено — съгласи се Белгарат. — Добре. Между битката във Воу Мимбре и деня, когато Зедар Отстъпника открадна Кълбото, изминаха петстотин години.