Дейвид Едингс - Господарят демон на Каранда

— Принц Келдар! — възрази Сади.

— С изключение на кралство Нийса, разбира се — отстъпи Силк. — Човек наистина не бива да забравя странните ви обичаи. — Той подръпна дългия си нос. — Ще призная, че Ургит не би тъгувал прекалено дълбоко, ако някоя сутрин се събудите мъртъв — обърна се драснианецът към императора на Малореа. — Ала подобна постъпка е наистина немислима за него. Ако вашите генерали повярват, че човекът, посегнал на живота ви, е Ургит, а продължение на десет бъдещи поколения те биха се стремили да изтрият от лицето на земята всичко, свързано с мургите. Нали?

— Предполагам, че биха постъпили точно така, да — отвърна Закат.

— Кой би имал най-голяма изгода от евентуалната ви смърт — като се има предвид, че по-голямата част от армията ви няма де се завърне в Малореа в предвидимото бъдеще? Със сигурност това не е Ургит. По-вероятно така желае някой, който предпочита да има свобода на действие в Малореа. — Силк изправи рамене. — Защо не позволите на мен и на Лизел да разузнаем положението преди да се спрете твърдо на определено решение? Прекалено очебийните неща винаги ме карат да изпитвам съмнение.

— Всичко това е много добре, Келдар — прекъсна го Закат раздразнено. — Ала как мога да съм сигурен, че в следващата ми гозба няма да има от същата екзотична подправка?

— Край леглото ви стои най-добрата готвачка на света — изтъкна Силк и посочи с величествен жест Поулгара. — Мога абсолютно да гарантирам, че тя няма да ви отрови. Може да ви превърне в репичка, ако я обидите, ала никога не би ви отровила.

— Добре, Силк, достатъчно говори по този въпрос — каза Поулгара.

— Просто оказвам дължимата почит към дарбите ти, Поулгара.

Погледът на вълшебницата стана суров.

— Струва ми се, че дойде време да отпътувам някъде по-далеч от тази стая — обърна се Силк към Гарион.

— Мъдро решение — измърмори кралят на Рива.

Дребният мъж се обърна и бързо излезе.

— Наистина ли е толкова добър, колкото претендира, че е? — попита любопитно Закат.

Поулгара кимна утвърдително.

— Смятам, че двамата с Лизел могат да измъкнат всяка тайна, независимо къде е скрита. На Силк това не му харесва, ала наистина са съвършен екип. А сега, ваше величество, какво бихте искали за закуска?

Нещо твърде любопитно ставаше в ъгъла. По време на току-що протеклия разговор Гарион чу слабо сънливо мъркане от пръстената бутилка, в която стоеше Зит. Или малката змия изразяваше обхваналото я дълбоко задоволство, или една от особеностите на нейния вид беше да мърка по време на сън. Бременната пъстра котка на императора, привлечена от този звук, скочи от леглото и пристъпи с явно любопитство към малкия дом на Зит. Разсеяно, може би съвсем без да мисли за това, тя отговори на мъркането, носещо се от бутилката, като също замърка. Пухкавото животно помириса пръстения съд, после предпазливо го докосна с меката си лапа. Особеният дует, състоящ се от мъркащи звуци, продължи.

След това, може би защото Сади не беше запушил здраво бутилката, а може би просто защото змията отдавна беше измислила този прост начин сама да отваря вратата на дома си, малкото влечуго избута запушалката с тъпия си нос. Двете същества продължиха да мъркат, макар че сега котката очевидно бе пламнала от любопитство. Известно време Зит не се показа, а остана свенливо у дома си, ала не престана да мърка. След това внимателно измъкна глава и изплези раздвоения си език.

Котката подскочи на около три стъпки, надавайки уплашено, дрезгаво мяукане. Зит незабавно се върна в сигурната си къщичка, ала нито за миг не престана да мърка.

Предпазливо, но изгаряща от любопитство, котката отново се приближи към пръстената бутилка.

— Сади — каза императорът загрижено.

— Няма никаква непосредствена опасност, ваше величество — увери го евнухът. — Зит никога не хапе, когато мърка.

Малката зелена змия отново показа главата си от гърлото на бутилката. Този път котката само леко се отдръпна. След това любопитството надделя вродената й ненавист към влечугите и тя бавно продължи напред, за да подуши странното създание. Все още мъркайки, Зит също издаде напред тъпия си нос. Носовете на двете животни се докоснаха, те се отдръпнаха леко едно от друго. Сега и двете мъркаха високо.

— Изумително — измърмори Сади. — Струва ми се, че се харесаха.

— Моля те, Сади — жално каза императорът. — Не зная какво мислиш ти за змията си, но аз съм много привързан към моята котка. Освен това й предстои да стане майка.