Дейвид Едингс - Господарят демон на Каранда

През нощта от езерото задуха топъл вятър и влажният сняг, затрупал като пелена Рак Хага и околностите, се превърна в ужасна киша. Снежните парцали огъваха клоните на дърветата или се плъзгаха на тежки подгизнали преспи по сивия покрив от плочи и падаха на земята в малката градина в центъра на къщата. Гарион и Силк седяха до огъня в стаята с бледоморавите възглавнички, гледаха към градината и разговаряха тихо.

— Бихме научили много повече неща, ако успея да се свържа с Ярблек — тъкмо казваше Силк. Дребничкият драснианец отново беше облечен в перленосивия жакет и черните панталони, с които се труфеше често преди да започнат търсенето, макар че сега беше сложил само няколко от скъпите пръстени и украшения, които го караха да изглежда така натрапчиво богат.

— Той не е ли в Гар ог Надрак? — попита Гарион. Кралят на Рива също беше свалил пътните дрехи и отново бе предпочел обичайните си дрехи в синьо, украсени със сребърни нишки.

— Трудно е да се каже точно къде се намира Ярблек, Гарион. Той никога не се задържа на едно място, но където и да отиде, докладите на нашите хора в Мал Зет, Мелцен и Мага Рен винаги се препращат лично до него. Почти е сигурно, че каквото и да е намислил Менга, то със сигурност ще наруши редовните търговски връзки. Сигурен съм, че агентите ни са събрали за него всичко, с което са се сблъскали в течение на работата си, и са го изпратили до Ярблек. Точно сега моят партньор сигурно знае повече за Менга, отколкото цялата секретна полиция на Брадор.

— Не желая да се заемам с нещо странично, Силк. Работата ни е свързана със Зандрамас, не с Менга.

— Демоните са работа на всеки човек — отвърна сериозно Силк. — Ала независимо от това какво ще бъде решението ни, ние първо трябва да се доберем до Малореа — а това означава, че трябва да убедим Закат колко сериозно е делото ни. Той въобще изслуша ли те, когато му разказа за Менга?

Гарион поклати глава.

— Не съм сигурен дали въобще разбра за какво става дума. Не се държеше съвсем нормално.

— Трябва да опитаме отново, щом се събуди — каза Силк, после по лицето му пробяга лукава усмивка. — Имал съм доста големи успехи при преговорите си с болни хора.

— Това не ти ли се струва достойно за презрение?

— Е, да, разбира се, но обикновено дава добри резултати.

Около десет сутринта Гарион и неговият приятел спряха пред стаята на императора под предлог, че желаят да разберат как се чувства. Поулгара и Сади седяха от двете страни на леглото, а Андел бе в ъгъла на стаята. Лозите, които бяха обвивали тясното легло, вече ги нямаше, но въздухът все още беше напоен с аромата на мъничките цветя. Болният Кал Закат бе подпрян на няколко възглавници, очите му бяха затворени. Котката му лежеше доволно на леглото до него и тихичко мъркаше.

— Как е? — тихо попита Гарион.

— Вече се събужда няколко пъти — отвърна Сади. — В изпражненията му все още има следи от талот, ала стават все по-малко. — Евнухът започна да върти между пръстите си едно от малките цветчета, изпълнен с любопитство. — Питам се дали тези цветя биха имали същия ефект, ако се дестилират и се използват във вид на есенция — замислено каза той. — Или във вид на розово масло. Сигурно би било много интересно човек да носи парфюм, който би го предпазвал от всякакви възможни отрови. — Той се навъси леко. — И дали биха действали срещу змийска отрова?

— Накарай Зит да ухапе някого и ще можеш да изпиташ действието им на практика — предложи Силк.

— Искате ли да бъдете първият доброволец, принц Келдар?

— О, не, Сади — отклони любезното предложение Силк. — Въпреки това ти благодаря. — Той погледна червената кутия, която лежеше отворена на пода. — Впрочем змията ти затворена ли е?

— Зит спи — отвърна Сади. — Тя винаги подремва известно време след закуска.

Гарион погледна заспалия император.

— Той ще може ли да разсъждава логично? Искам да кажа… когато се събуди?

— Умът му се прояснява — отвърна Поулгара.

— Истерията и делириумът са някои от симптомите, причинени от талот — продължи Сади. — Повишаващата се способност да разсъждава е почти сигурен признак, че ще се съвземе.

— Ти ли си, Белгарион? — попита Закат почти шепнешком, без да отваря очи.

— Да — отговори Гарион. — Как се чувстваш?

— Слаб съм и ми се вие свят… всеки мускул на тялото ми боли като възпален зъб. С изключение на всичко това може да се каже, че се чувствам прекрасно. — Императорът отвори очи с кисела усмивка. — Какво стана? Изглежда, напълно съм изгубил представа за изминалите събития.