Дейвид Едингс - Господарят демон на Каранда

След няколко секунди бяха пред полираната врата в предверието.

— Какво става? — попита уплашено ангаракският полковник, препречвайки пътя им.

— Вашият император е болен — каза му Гарион. — Махнете се от пътя ни! — И изблъска грубо протестиращия офицер и отвори със замах тежката врата.

Конвулсиите на Закат бяха отслабнали, ала Белгарат все още го натискаше на пода.

— Какво му е, татко? — попита Поулгара и коленичи до тях.

— Току-що имаше пристъп.

— Болестта, която кара хората губят равновесие и да падат на земята?

— Не смятам, че е това. Симптомите бяха различни. Сади, ела и помириши дъха му. Лично аз долавям някаква особена миризма.

Сади се приближи предпазливо, наведе се и подуши. След това се изправи и с пребледняло лице каза:

— Талот.

— Това някаква отрова ли е? — попита Поулгара.

Сади кимна.

— Да. При това е твърде рядко срещана.

— Имаш ли противоотрова за нея?

— Не, милейди — отговори той. — За талот няма противоотрова. Тя във всички случаи предизвиква смърт. Използва се рядко, защото действието й е бавно, ала никой не може да избяга от фаталния край.

— Значи той умира? — попита Гарион и сърцето му се сви.

— Да. Конвулсиите ще отзвучат сега, но по-късно отново ще се проявят с още по-голяма сила, след това ще се проявят отново и отново. Накрая… — Сади вдигна рамене.

— Нима няма никаква надежда? — попита Поулгара.

— Въобще никаква. Единственото, което е по силите ни да сторим, е да облекчим страданията през последните дни от живота му.

Белгарат започна да ругае.

— Успокой го, Поул. Трябва да го занесем до леглото му, ала не можем да го носим, докато трепери толкова силно.

Тя кимна и постави длан върху челото на Закат. Гарион почувства лек тласък на волята й и мятащият се император утихна.

Брадор, чието лице бе станало смъртно бледо, огледа всички в стаята.

— Мисля, че засега не бива да обявяваме случилото се — предупреди ги той. — Нека просто съобщим, че императорът е сполетян от леко неразположение, докато решим какво ще правим. Аз ще изпратя писмо, където трябва.

Стаята, в която занесоха изпадналия в безсъзнание Закат, беше обикновена до аскетизъм. Леглото на императора беше съвсем прост тесен креват. Единствените други мебели бяха обикновен стол и нисък шкаф. Стените бяха бели, без никакви украшения. В единия ъгъл имаше запален мангал и кофа с дървени въглища. Сади отиде в крилото, където се намираха стаите на приятелите на Гарион, и скоро се върна с червената си кутия и торбата, в която Поулгара държеше билките и лекарствата си. Двамата тихо обсъдиха положението, а Гарион и Брадор отпратиха мъжете, донесли носилката, и любопитните войници. След това Поулгара и евнухът приготвиха пълна чаша с гореща течност, която имаше остра, неприятна миризма. Сади повдигна главата на Закат и я задържа, а Поулгара внимателно започна да сипва с лъжичка лекарството в безсилните устни на императора.

Вратата безшумно се отвори и в помещението влезе даласианската лечителка Андел.

— Дойдох веднага, щом чух за случилото се — каза тя. — Тежка ли е болестта на императора?

Поулгара я погледна сериозно и тихо каза:

— Затвори вратата, Андел.

Лечителката я изгледа странно, но бързо затвори вратата.

— Значи положението наистина е сериозно, милейди?

Поулгара кимна.

— Отровили са го — каза вълшебницата. — Не желаем това да се разчуе.

— Мога ли да помогна с нещо? — пепита Андел и се приближи с бързи, леки стъпки до леглото.

— Боя се, че не сте в състояние да сторите много. — каза й Сади.

— Все още ли не сте му дали противоотрова?

— В тези случай няма такава.

— Трябва да има. Лейди Поулгара…

Поулгара поклати тъжно глава.

— Значи не съм успяла да изпълня дълга си — изрече жената с качулката и гласът й се разтрепера. Тя се отдалечи от леглото, навела глава към пода, и в същия миг Гарион долови лек шепот, който сякаш извираше от въздуха над нея — шепот, който странно как не принадлежеше на един-единствен човек. В стаята се възцари тишина, която трая дълго, след това край леглото се появи блестяща фигура. Когато сиянието изчезна, Кайрадис, превързала очите си с воал, се изправи пред тях, протегнала леко напред ръка.

— Това не бива да се случва — заяви тя с ясен, звънлив глас. — Използвай изкуството си, лейди Поулгара. Върни го към живота. Ако той загине, всичките задачи, които стоят пред нас, ще завършат с крах. Използвай цялата си мощ и ще успееш.