Дейвид Едингс - Господарят демон на Каранда

— Когато остареете още мъничко, полковник — изрече заплашително старият вълшебник, — наистина ще разберете колко безсмислена е думата „невъзможно“. — Той вдигна ръка, направи твърде театрален жест и Гарион чу и почувства как волята на Белгарат се съсредоточава.

Десетки бойни флагове, окачени на здрави пръти, стърчаха от отсрещната стена на петнадесет стъпки от пода. Досадният полковник изчезна от креслото си и отново се появи, яхнал нестабилно един от прътовете на стената. Очите му бяха опулени, ръцете му отчаяно стискаха пръта, върху който така ненадейно се бе озовал.

— А сега къде предпочитате да отидете, полковник? — попита го Белгарат. — Доколкото си спомням, пред главния вход има още един особено гладък прът, върху който е окачено знамето. Мога да ви изпратя на самия му връх, ако желаете.

Полковникът впери ужасен поглед във възрастния мъж.

— А сега, веднага щом ви сваля на мястото ви, незабавно ще убедите императора да се срещне с нас. Трябва да бъдете особено убедителен, полковник — освен ако, разбира се, не желаете да се превърнете в постоянен орнамент върху пръта на знамето.

Лицето на полковника все още беше пепеляво, когато изскочи от охраняваната от въоръжени пазачи врата на стаята за аудиенции с императора.

— Н-н-негово величество изрази с-с-съгласието си да се срещне с вас — изрече със заекване той.

— Знаех си, че ще се съгласи — изсумтя Белгарат.

Кал Закат бе претърпял видима промяна след последната си среща с Гарион. Бялата му ленена дреха беше омачкана и изцапана, под очите му се виждаха тъмни кръгове. Лицето му беше смъртно бледо и беше небръснат. Тялото му потрепваше конвулсивно; той изглеждаше така, сякаш няма сили да се изправи.

— Какво искате? — попита той едва чуто.

— Болен ли си? — попита го Белгарат.

— Слаба треска, струва ми се. — Закат сви рамене. — Какво е толкова важно, че ви принуди така неотложно да дойдете при мен?

— Империята ти се разпада, Закат — започна направо Белгарат. — Време е да се върнеш у дома, за да поправиш изгнилите огради.

По лицето на Закат пропълзя слаба усмивка.

— И това сигурно би било много удобно за вас, нали? — подхвърли той.

— Онова, което става в Малореа, не е удобно за никого. Разкажи му всичко, Брадор.

Мелценският бюрократ изложи нервно доклада си пред императора.

— Демони ли? — скептично каза Закат. — Я стига, Белгарат. — Нали не очакваш, че ще повярвам в това? Кажи ми честно — наистина ли мислиш, че ще побягна към Малореа и ще те оставя тук да събереш армия от Запада и да я обърнеш срещу мен, когато се върна?

Треперенето, подобно на болен от паралич човек, което Гарион бе забелязал при влизането в стаята, се бе засилило още повече. Главата на Закат се тресеше и подскачаше, от устата на императора се стичаха тънки струйки слюнка.

— Няма да ни оставиш тук, Закат — отговори му Белгарат. — Ние ще дойдем с тебе. Дори ако е истина само една десета от онова, което разказа Брадор, аз ще трябва да отида в Каранда, за да спра онзи Менга. Ако той наистина призовава демони, всички ще зарежем всичко останало, за да го спрем.

— Абсурд! — възрази Закат. Погледът му бе изгубил яснотата си, треперенето и странните му движения бяха станали толкова силни, сякаш не можеше да контролира крайниците си. — Няма да позволя на някакъв си старец да ме измами и да… — Императорът изведнъж подскочи от креслото си, нададе животински вой и стисна главата си с ръце. После се строполи на пода, а тялото му продължи да се тресе и мята неистово.

Белгарат скочи, хвана конвулсивно треперещата ръка на императора и извика:

— Бързо! Сложете нещо между зъбите му преди да си е отхапал езика!

Брадор сграбчи от близката маса сноп доклади, прегъна ги надве и ги напъха между запенените устни на императора.

— Гарион! — нареди Белгарат. — Веднага извикай Поул. Бързо!

Гарион се втурна към вратата.

— Чакай! — извика Белгарат и подуши подозрително въздуха над лицето на Закат. — Доведи и Сади! Долавям някаква особена миризма!

Гарион изхвърча от стаята, мина тичешком по коридорите покрай смаяните и уплашени служители и слуги и нахълта в стаята, където Поулгара разговаряше съвсем спокойно със Се’Недра и Велвет.

— Лельо Поул! — извика той. — Ела бързо! Закат току-що се сгромоляса на пода! — След това се обърна, изтича пак в коридора и блъсна с рамо вратата на стаята на Сади. — Имаме нужда от тебе! — изкрещя кралят на Рива на уплашения евнух. — Ела с мен.