Дейвид Едингс - Господарят демон на Каранда

Закат се отдръпна, лицето му пребледня.

— Камъкът няма да те нарани — докато не го докоснеш.

Кълбото, което през последните няколко месеца твърде неохотно се бе подчинявало на непрестанните инструкции на Гарион да стои мирно, започна бавно да пулсира и да сияе в ръката му, окъпвайки лицето на Закат в синкав блясък. Императорът понечи да вдигне ръка, сякаш желаеше да отблъсне сияещия скъпоценен камък.

— Не го докосвай — отново го предупреди Гарион. — Само гледай.

Ала очите на Закат вече бяха приковани в камъка, чиято синя светлина ставаше все по-силна и по-силна. Ръцете му сграбчиха ръба на масата толкова здраво, че кокалчетата на пръстите му побеляха. Кал Закат се взира дълго в сивкавото сияние. След това съвсем бавно пръстите му пуснаха ръба на масата и той се отпусна в креслото. По лицето му пробяга болезнена агония.

— Те ми се изплъзнаха! — изстена императорът на Малореа и между стиснатите му клепачи се процедиха сълзи. — А аз избих десетки хиляди хора за нищо. — Сълзите потекоха по разкривеното му лице.

— Съжалявам, Закат — тихо каза Гарион. — Не мога да променя онова, което вече се е случило, но ти трябваше да узнаеш истината.

— Не бих могъл да ти благодаря за тази истина — задавено каза Закат. Раменете му се разтресоха в сподавени ридания. — Остави ме сам, Белгарион. Махни този проклет камък от очите ми.

Гарион кимна, обзет от съчувствие и скръб. След това отново постави Кълбото върху дръжката на меча, покри я с меката кожа и вдигна огромното оръжие.

— Съжалявам, Закат — отново каза кралят на Рива и тихо излезе от стаята.

Се’Недра отново възрази:

— Наистина, Гарион, чувствам се съвсем добре.

— Радвам се да го чуя.

— Тогава ще ми позволиш да стана от леглото.

— Не.

— Не е честно — нацупи се тя.

— Искаш ли още чай? — попита той, отиде до камината и взе ръжена, с който откачи чайника, висящ на желязна окачалка над пламъците.

— Не, не искам — заяви тя навъсено. — Чаят мирише лошо и има ужасен вкус.

— Леля Поул казва, че е много полезен за теб. Може би ако изпиеш една чашка, ще станеш от леглото и ще поседиш известно време на стола. — Гарион внимателно взе щипка изсушени ароматни листа от глинената делвичка, постави ги в чаша, след това наведе чайника с ръжена и напълни чашата с вряща вода.

За миг очите на Се’Недра пламнаха, ала почти веднага отново се свиха.

— О, много умно от твоя страна, Гарион — каза тя с глас, буквално треперещ от сарказъм. — Не се отнасяй с мен както с малко дете.

— Разбира се, че не го правя — отвърна меко той и постави чашата на шкафчето до леглото. — Може би трябва да почакаш малко, докато изстине.

— Може да си изстива цяла година, няма да го пия.

Гарион въздъхна примирено.

— Съжалявам, Се’Недра — каза той с неподправено съжаление. — Не си права. Леля Поул каза, че трябва да изпиваш по една чаша всеки час. И докато не ми нареди нещо друго, ще правиш тъкмо това.

— Ами ако откажа? — Гласът на малката кралица зазвуча твърде войнствено.

— Аз съм по-силен от тебе — напомни й той.

Шокирана, Се’Недра отвори широко очи.

— Нали не възнамеряваш да ме принудиш да го изпия насила?

Лицето на Гарион стана тъжно.

— Наистина никак не обичам да правя това — каза той.

— Но би го направил, нали? — изрече тя с обвинителен тон.

Той помисли малко, след това кимна.

— Вероятно. Ако леля Поул ми каже да го направя.

Се’Недра го изгледа гневно и каза:

— Добре. Дай ми този вонящ чай.

— Той не мирише чак толкова лошо, Се’Недра.

— Защо не го изпиеш ти тогава?

— Но аз не съм се разболявал.

Кралицата продължи да му обяснява — при това с твърде големи подробности — какво точно мисли за чая, за самия него, за леглото, за стаята и въобще за целия свят. Много от фразите, които използваше, бяха изключително цветисти — а някои бяха изречени на езици, съвсем непознати на Гарион.

— Защо крещите? — попита Поулгара от прага.

— Не мога да понасям тази гадост! — викна Се’Недра и размаха чашата, при което по-голямата част от съдържанието й се изля на пода.

— В такъв случай аз не бих я пила — отвърна спокойно леля Поул.

— Гарион ме заплаши, че ако не го изпия, ще го излее насила в гърлото ми.

— О! Това бяха указанията ми за вчера. — Поулгара погледна Гарион. — Не ти ли казах, че за днес те не важат?

— Не — отвърна той. — Всъщност нищо не си ми казвала — изрече той с непоколебим глас и изпита истинска гордост от това.