Дейвид Едингс - Господарят демон на Каранда

— Съжалявам, скъпи. Сигурно съм забравила.

— Кога мога да стана от леглото? — попита Се’Недра.

Поулгара я изгледа с истинска изненада и отговори:

— Веднага щом пожелаеш, скъпа. Всъщност аз дойдох да те попитам дали ще дойдеш да закусваш с нас.

Се’Недра се надигна в леглото и очите й светнаха с твърд, гневен блясък. Тя бавно отправи леден поглед към Гарион, след това съвсем преднамерено му се изплези.

Гарион се обърна към Поулгара и каза:

— Много съм ти благодарен.

— Не преигравай — измърмори вълшебницата и погледна вбесената Се’Недра. — Се’Недра, като дете не са ли ти казвали, че да се плезиш е най-отблъскващата проява на лоши маниери?

Се’Недра се усмихна мило.

— Ами да, казвали са ми, лейди Поулгара. Затова го правя само при специални случаи.

— Смятам да се поразходя — рече Гарион, без да отправя думите си конкретно към някого, след това отиде до вратата, отвори я и излезе.

Гарион седеше в една от всекидневните стаи, направени в бившите женски покои, където бяха настанени той и неговите приятели. Това помещение очевидно беше приготвено за дами и излъчваше нещо особено женствено. Навсякъде по мебелите имаше бледоморави меки възглавнички, пред широките прозорци висяха завеси с цвят на лавандула. Зад прозорците се простираше заснежена градина, оградена от всички страни от обширните крила на къщата построена от високопоставения мург. Силен огън пращеше в извитата като дъга широка камина, а в срещуположната стена на стаята имаше изкусно направена пещера и пред нея езерце, насред което бълбукаше малък фонтан. Беше почти пладне, ала нямаше никакво слънце. Гарион седеше замислено и наблюдаваше небето — пелена с пепеляв цвят, бълваща рояци замръзнали водни капки, които не бяха нито сняг, нито градушка, а нещо междинно. Изведнъж той осъзна, че изпитва остра носталгия по Рива. Странно. Винаги бе свързвал думата „носталгия“ с фермата на Фалдор — с кухнята, с широкия вътрешен двор, ковачницата на Дурник и всичките други скъпи, незабравими спомени. Сега изведнъж разбра, че му липсва борещият се с непрекъснати бури бряг, сигурността на мрачната крепост, издигаща се над студения град, покритите със сняг планини, чиито бели очертания блестяха на фона на черното небе.

Някой почука тихичко на вратата.

— Да? — отговори разсеяно Гарион, без да се обръща.

Вратата плахо се отвори и нечий смътно познат глас каза:

— Ваше величество?

Гарион се обърна. Мъжът беше червендалест, плешив, дрехите му бяха кафяви — обикновен, удобен цвят, макар че облеклото очевидно бе скъпо, а тежката златна верига на врата подсказваше, че не е обикновен служител. Гарион се намръщи леко.

— Не сме ли се срещали? Не сте ли приятелят на генерал Атеска? Хм…

— Брадор, ваше величество — отговори мъжът. — Началникът на Бюрото на вътрешните работи.

— О, да. Спомних си. Влезте, влезте.

— Благодаря, ваше величество. — Брадор влезе, отиде до камината и протегна ръце към топлината на пламъците. — Ужасен климат — отбеляза той и потрепера.

— Елате да поживеете някоя зима в Рива — каза му Гарион. — Макар че точно сега там е лято.

Брадор погледна през прозореца към заснежената градина.

— Ктхол Мургос е странно място — подхвана той. — Човек е склонен да вярва, че всичко, свързано с мургите, е грозно, после изведнъж се озовава в стая като тази.

— Подозирам, че грозотата е била наложена, за да удовлетвори Ктучик и Таур Ургас — отвърна Гарион. — Вероятно в душите си мургите не са по-различни от всички нас.

— Подобно мислене се смята за ерес в Мал Зет — засмя се Брадор.

— Хората във Вал Алорн мислят по доста подобен начин. — Гарион го погледна. — Мисля, че това не е просто посещение за приятелско бъбрене, Брадор. Какво сте наумили?

— Ваше величество — заговори сериозно Брадор. — Трябва незабавно да разговарям с императора. Атеска се опита да ми уреди среща с него преди да замине за Рак Веркат, но… — Мъжът разпери безпомощно ръце. — Бихте ли могли да поговорите по този въпрос с него? Въпросът не търпи отлагане.

— Не мисля, че ще мога да ви помогна, Брадор — каза Гарион. — В момента може би аз съм последният човек, когото императорът би желал да види.

— Така ли?

— Съобщих му нещо, което той не желаеше да чуе.

Раменете на Брадор се отпуснаха безсилно.

— Вие бяхте последната ми надежда, ваше величество — измърмори той.

— За какво става дума?

Брадор се поколеба, огледа се нервно, сякаш за да се убеди, че наоколо няма никого, и заговори едва чуто: