Дейвид Едингс - Господарят демон на Каранда

Щом стигнаха храма, разположен в центъра на Града, Гарион усети познатото подръпване, което го изпълни с надежда.

— Намерих я! — каза той.

— Добре. — Дребничкият драснианец изгледа сградата на храма. — Виждам, че все пак са променили нещичко. — отбеляза той.

Маската от полирана стомана, изобразяваща Торак, която обикновено стоеше над обкованата със здрави гвоздеи врата, беше махната от обичайното си място. Сега там се мъдреше боядисан в червено череп, върху който с винтове бяха закрепени рога.

— Този череп не е кой знае какво подобрение — подметна Силк, — но пък, от друга страна, не е чак толкова зле. Вече бе взело да ми призлява от онази маска. Накъдето и да се обърнех, тя все се взираше в мен.

— Хайде да видим къде ще ни отведе следата, преди да отидем при другите. Така ще сме сигурни, че Зандрамас наистина е напуснала града — предложи Гарион.

— Добра идея — съгласи се Силк.

Следата ги поведе от храма през осеяните с боклук улици чак до източната порта. Двамата приятели я последваха още около половин миля извън града по пътя на изток, който водеше през равнините на Ганезия.

— Отклонява ли се някъде следата? — попита Силк.

— Все още не. Засега следва пътя.

— Добре. Хайде тогава да се върнем при другите и да вземем конете. Пеша няма да стигнем доникъде.

Отбиха се от пътя и тръгнаха направо през високата до колене трева.

— Почвата тук ми изглежда плодородна — отбеляза Гарион. — Ти и Ярблек мислили ли сте да си купите обработваема земя тук? Би било добра инвестиция.

— Не, Гарион — засмя се Силк. — Да бъдеш собственик на земя си има своите недостатъци. Ако ти се наложи да се махнеш по най-бързия начин отнякъде, просто няма начин да я вземеш със себе си.

Приятелите им ги чакаха в една горичка на около миля северно от града. По лицата им беше изписано нетърпение.

— Намерихте ли я? — попита Белгарат.

— Тръгнала е на изток — отговори му Гарион.

— Очевидно е взела със себе си и всички гролими от храма — добави Силк.

— Защо са й притрябвали пък те?

— Представа си нямам. Бихме могли да я попитаме, когато я настигнем.

— Разбрахте ли с каква преднина разполага? — попита Се’Недра.

— Само няколко дни — отвърна Гарион. — С малко повече късмет ще успеем да я настигнем преди да се е добрала до планините на Замад.

— Но ако продължим да се мотаем, няма да успеем — заяви Белгарат.

Приятелите се качиха на конете и се отправиха през откритото поле към пътя, който водеше през равнините до високите върхове, издигащи се далеч на изток. Кълбото отново намери следата и те се впуснаха по нея в галоп.

— Що за град беше това? — обърна се Велвет към Силк, който яздеше редом с нея.

— Чудно местенце! — отвърна той. — Можеш да го посетиш, но не бих те посъветвал да останеш да живееш там. Прасетата са достатъчно чисти, но хората ходят по улиците ужасно изцапани.

— Чудесно се изрази, Келдар.

— Словото винаги е било моята силна страна — съгласи се скромно драснианецът.

— Татко — рече Поулгара на баща си, — неотдавна оттук са минали голям брой гролими.

— Значи Силк е прав — кимна старият вълшебник. — Не зная защо, но очевидно тя привлича хората на Менга на своя страна. Трябва да бъдем нащрек. Възможно е да ни устроят засада.

Продължиха да яздят до късните часове на следобеда, а на свечеряване се отклониха от пътя на лагер. На другия ден още с първите лъчи на утрото вече бяха на път. По пладне далеч пред тях се появиха първите къщурки на някакво село. Далече по пътя насреща им се зададе разнебитена каруца, теглена от мършав бял кон.

— Лейди Поулгара, имате ли случайно подръка някоя и друга бутилка бира? — попита Сади, когато колоната пое почти ходом.

— Защо? Жаден ли си?

— О, не е за мен. Мразя бира. За каруцаря е. Струва ми се, че би било добре да съберем допълнителна информация. — Евнухът погледна Силк. — Келдар, днес имаш ли настроение за приятелски разговори?

— Както обикновено, защо?

— Сръбни си от това — рече евнухът и му подаде бутилката, която Поулгара вече беше извадила. — Но не прекалявай, искам само да миришеш на бъчва, а не наистина да се напиеш.

— Защо не? — съгласи се Силк и надигна бутилката.

— Стига толкова — каза Сади. — Сега ми я върни.

— Нали каза, че не искаш бира?

— Не ща наистина, само ще добавя нещо в бутилката — уточни евнухът, изсипа няколко капки искряща червеникава течност в питието и предупреди Силк: — Не пий повече оттук. Ако си пийнеш, ще дърдориш дни наред и всички ще трябва да слушаме само тебе. Защо сега не поканиш онзи беден човек да си разкваси устата? — предложи Сади и отново подаде бутилката на драснианеца. — Прилича ми на човек, който има нужда от подобно нещо.