Дейвид Едингс - Господарят демон на Каранда

— Така изглежда, ваше величество — съгласи се Сади, твърде смутен от буйната й реакция.

Пренощуваха край пътя и на следващия ден отново бяха на път в ранни зори. Първите лъчи на слънцето тъкмо се плъзнаха по земята, когато от небето се спусна огромният ястреб със сини пера по врата и в края на крилете. Щом докосна земята, го озари синьо сияние и на мястото на птицата се появи Белдин.

— Скоро ще си имате компания. Вече ви чакат — съобщи той и посочи хълмовете, с които започваше подножието на планините Замад, отдалечени само на миля от тях.

— Така ли? — възкликна Белгарат и дръпна юздите на коня си.

— Десетина гролими — рече Белдин. — Скрили са се в храсталаците от двете страни на пътя.

Белгарат изруга.

— Какво сте им направили, че са ви сърдити? — попита гърбавият.

— Зандрамас ги събира пътьом и ги води след себе си. Сега по петите й вървят доста гролими. — Старият вълшебник поклати глава. — Накарала ги е да ни устроят засада, за да попречат на преследването. Сигурно знае, че вече сме съвсем близо до нея.

— Какво ще правим, Белгарат? — попита Се’Недра. — Прекалено близо сме до нея. Не бива да спираме сега.

Възрастният мъж погледна Белдин и рече:

— Е?

Гърбавият се намръщи, но отговори:

— Добре, аз ще се справя с положението, само после да не забравиш, че си ми длъжник.

— Допиши го в сметката. Ще се оправим, когато всичко това приключи.

— Не си въобразявай, че няма да ти напомня.

— Разбра ли къде Нахаз е отвел Урвон?

— Да не повярва човек. Върнали се в Мал Яска! — отговори Белдин с нескрито отвращение.

— Все някога ще си покажат носовете навън — увери го Белгарат. — Ще можеш ли се справиш сам с гролимите? Ако искаш, Поул може да дойде с теб.

— Ти шегуваш ли се?

— Не, просто питам. Не вдигай прекалено много шум, моля те.

Белдин изпръхтя, отново промени формата си и литна високо в небето.

— Къде отива? — попита Силк.

— Ще накара гролимите да се махнат от пътя ни.

— О, и как?

— Не зная, не го попитах. Трябва просто да му дадем малко време и после ще можем да минем оттам без никакви затруднения.

— Много е добър, нали?

— Белдин ли? Да така е. Ето го и него!

— Къде е? — рече Силк, оглеждайки небето.

— Не го видях, чух го. Сега прелита ниско точно над засадата на гролимите на около миля от нас. Вдига толкова шум, сякаш цялата ни група се стреми да ги заобиколи. Поул — обърна се Белгарат към дъщеря си, — би ли проверила дали планът му на: истина има успех?

— Добре, татко — отвърна вълшебницата, съсредоточи се и Гарион усети как силата на ума и обхожда пространството пред тях. — Хванали са се на въдицата. Всички затичаха след Белдин.

— Много мило от тяхна страна, нали? Хайде, да не губим повече време.

Подкараха конете си в галоп и не след дълго вече бяха сред хълмовете. Пътят ту се катереше по стръмен склон, ту поемаше надолу. Теренът ставаше все по неравен, а планинските върхове бяха обрасли с гъста зелена гора.

Гарион усети, че сигналите от Кълбото изведнъж започнаха да стават особени — всеки следващ противоречеше на предния. Отначало кралят на Рива долавяше просто нетърпение, ала после бе обзет от странни усещания — тръпки на древна, непримирима омраза, която беше надживяла векове. Мечът на гърба му започна да се нагрява и скоро топлината стана нетърпима.

— Нажежило се е и свети червено. Защо? — попита Се’Недра, която яздеше зад него.

— Кълбото ли?

— Да. Виждам го как пламти даже през кожения калъф.

— По-добре да поспрем за малко — рече Белгарат и дръпна юздите на коня си.

— Какво има, дядо?

— Не съм съвсем сигурен. Вземи меча и го извади от ножницата. Искам да видя какво става.

Гарион измъкна огромното оръжие от ножницата. Сега то му се стори доста по-тежко от обичайното. Свали калъфа от фина кожа и всички видяха, че вместо с обичайния лазурно син цвят Кълбото на Алдур излъчва кървавочервено, мрачно сияние.

— Какво има, татко? — попита Поулгара.

— Усеща Сардиона — отговори вместо него Ерионд със спокоен глас.

— Нима сме толкова близо? — изненада се Гарион. — Това ли е Мястото, което вече не съществува?

— Не мисля така, Белгарион — отвърна младежът. — Нещо друго причинява кървавия блясък.

— И какво е то?

— Не съм сигурен, но Кълбото отвръща по някакъв начин на другия камък. Те си говорят по начин, който ми е непознат.

Колоната продължи напред. След известно време ястребът отново се спусна от небето и след миг пред тях застана Белдин.