Дейвид Едингс: Господарят демон на Каранда

— Приличаш ми на котка, която току-що се е добрала до тенджерата със сметаната — посрещна го Белгарат.

— Разбира се. Нали току-що изпратих десетина гролими към ледената полярна шапка. Сигурно ще им е много забавно, когато ледът под краката им се натроши и разберат, че цяло лято ще се носят върху парчета от айсберги из световния океан.

— Няма ли да разузнаеш какво става пред нас? — попита го Белгарат.

— Идеята никак не е лоша — отвърна гърбавият магьосник, вдигна ръце, които начаса се покриха с пера, и след миг пак излетя.

Навлизаха все по-навътре в планините. Местността ставаше все по-трудно проходима. Очертанията на червеникавите върхове наподобяваха назъбена линия, склоновете им бяха обрасли с тъмни борове и ели. По стръмните скали се спускаха буйни потоци, превръщаха се в неудържими водопади и падаха в езера от бяла пяна. Пътят, който в равнините на Ганезия беше прав като изопнат конец, стана стръмен и криволичещ.

Вече бе станало почти обяд, когато Белдин отново се върна.

— По-голямата част от групата на гролимите пое на юг. Те са около четиридесет — съобщи магьосникът на приятелите си.

— Зандрамас с тях ли е? — попита припряно Гарион.

— Мисля, че не. Най-малкото не усетих присъствието на някое по-особено същество в групата им.

— Да не сме я изгубили някъде? — обади се разтревожено Се’Недра.

— Не сме. Кълбото все още улавя следата — успокои я Гарион и погледна през рамо. Скъпоценният камък върху дръжката на меча продължаваше да излъчва мрачен пурпурен блясък.

— Ще преследваме единствено нея — каза Белгарат. — Интересува ни Зандрамас, а не групата бягащи гролими. Можеш ли да определиш с точност къде се намираме? — попита той брат си.

— В Малореа.

— Много смешно!

— Навлязохме в Замад. Пътят, по който вървим, води във Воресебо. Къде е мулето ми?

— Отзад, при товарните коне — отговори му Дурник.

Докато продължаваха напред, Гарион усещаше как Поулгара отново изследва местността със съзнанието си.

— Намери ли нещо, Поул? — попита я баща й.

— Нищо определено. Усещам, че Зандрамас е близо, но тя се пази и не мога да определя точно къде е.

Конете се придвижваха ходом. Изведнъж пътят попадна в тясна клисура и се спусна стръмно надолу, губейки се от погледа в необятната дълбочина. В края на теснината беше застанала жена в сияеща бяла дреха — Кайрадис.

— Бъдете внимателни по тези места! — предупреди ги тя и в гласа й се промъкнаха гневни нотки. — Детето на Мрака иска да промени естествения ход на събитията. Зандрамас е приготвила опасна клопка пред вас.

— Това нито е нещо ново, нито ме изненадва! — изръмжа Белдин. — Какво се надява да постигне?

— Иска да убие един от спътниците на Детето на Светлината. По този начин той няма да може да изпълни задачата, предначертана за него, преди да се стигне до Мястото, което вече не съществува. Ако Зандрамас успее, всичко, което сте преживели досега, ще бъде напразно. Последвайте ме и ще ви заведа до мястото на следващата ви задача, без да излагам живота ви на опасност.

Тот веднага скочи от коня и го отведе до крехката си господарка. Тя се усмихна лъчезарно и отпусна нежната си ръка върху огромната му длан. Без някакво видимо усилие исполинът повдигна пророчицата, постави я върху седлото и стисна юздите в ръка.

— Лельо Поул, само на мен ли така ми се струва, или този път тя наистина е при нас?

— Не е образ — отговори вълшебницата, след като дълго се взира в пророчицата. — Ликът й е много по-плътен. Нямам и най-малката представа как е пристигнала при нас, Гарион, но мисля, че имаш право. Тя наистина е тук.

Следвайки Кайрадис и немия й водач, се спуснаха по стръмния път и се озоваха в малка, обрасла с буйни треви падина, която от всички страни беше оградена от високи борове и ели. В центъра й имаше кристално чисто планинско езеро, чиято вода блещукаше на слънцето.

Изведнъж Поулгара рязко пое дъх и каза:

— Някой ни наблюдава!

— Кой, Поул? — прошепна Белгарат.

— Мислите на това създание са добре защитени, татко. Чувствам единствено, че ни наблюдава, усещам неговия гняв. Зандрамас е — изрече най-сетне вълшебницата и по лицето й премина усмивка. — Сигурна съм! Тя крие съзнанието си, за да не мога да проникна в мислите й, ала не е в състояние да притъпи сетивата ми. Усещам погледа й. Освен това едва успява да сдържа злобата си. Долавям я.

— Кой ли я е разгневил толкова много?

— Мисля, че Кайрадис. Зандрамас толкова време се е опитвала да ни устрои капан, но ето че сега пророчицата се появи и всичките усилия на Детето на Мрака отидоха на вятъра. Сигурно ще се опита да направи още нещо, затова нека всеки миг бъдем нащрек.