Дейвид Едингс - Господарят демон на Каранда

— Разбирам! — мрачно каза Белгарат.

— Откога си по тези места? — обърна се изведнъж Поулгара към пленника.

— От няколко седмици — отвърна гролимът.

— Добре — рече тя. — Преди няколко седмици от запад в Каранда е дошла една жена, която е носела дете със себе си.

— Не обръщам внимание на жените.

— Но тази е била по-различна от останалите. Знаем, че е излязла на брега на езерото някъде тук, а после се е опитала да наеме кораб. Чул ли си нещо по този въпрос?

— Сега в Каранда почти никой не пътува. Навсякъде царят размирици, положението е несигурно. През последния месец оттук тръгна един-единствен кораб. Ще ви кажа едно: ако тази жена е ваша приятелка и ако наистина е на борда, пригответе се да я оплачете.

— О, така ли?

— Корабът потъна по време на внезапно развихрила се буря край източния бряг на езерото, недалеч от град Каранд в Ганезия.

— Ето че и Зандрамас има една хубава черта — прошепна Силк на Гарион. — Предсказуема е. Сега вече не мисля, че ще ни е трудно да открием отново следите й, как смяташ?

Клепачите на Аршаг вече натежаваха.

— Ако имаш още въпроси към него, древни, задай ги по-бързо — посъветва го Сади. — Действието на отварата почти спира и той всеки момент ще заспи.

— Мисля, че вече знаем достатъчно — отговори му възрастният мъж.

— Аз също смятам така — добави Поулгара.

Езерото беше твърде голямо и нямаше да успеят да стигнат до източния бряг преди свечеряване, така че свиха платната и пуснаха котва. С първите лъчи на зората тръгнаха отново на път и малко след пладне на източния хоризонт се появи тъмно петно.

— Това ще да е източният бряг — обърна се Силк към Гарион. — Ще ида на носа. Ще ми се да видя дали ще различа някакви особености по брега. Не мисля, че искаш да поемем направо към доковете в град Каранд, нали?

— Точно така.

— Ще се опитам да открия някое усамотено местенце по брега. След това можем да огледаме наоколо, без да привличаме ничие внимание.

В ранния следобед приятелите слязоха от гемията в един тих залив, ограден с високи пясъчни дюни, обрасли с гъсти храсталаци.

— Какво ще правим с гемията, дядо? — попита Гарион.

— Изблъскайте я по-навътре и я оставете да се носи по течението. Не ми се ще да издаваме мястото, на което сме слезли на брега.

— Аршаг ще ни трябва ли още, татко? — попита Поулгара.

— Не. Опитвам се да реша какво да правим с него.

— Аз ще се погрижа за това, татко. — Вълшебницата отиде на брега, където гролимът все още лежеше вързан и полузаспал, наведе се над него и вдигна ръка. Гролимът потрепери силно, а Гарион веднага усети могъщия тласък на волята й.

— Слушай ме внимателно, Аршаг! — каза вълшебницата. — Ти си осигурявал на демона жени, само така той е можел да хвърли в нашия свят цял рояк пъклени създания. Това твое дело не бива да остане невъзнаградено. Ето каква ще бъде твоята награда: ще станеш непобедим. Нито човек, нито демон ще може да отнеме живота ти, самият ти няма да бъдеш в състояние да сложиш край на дните си. Само че отсега нататък никой не ще повярва нито дума от онова, което приказваш. Към тебе ще се отнасят с подигравка и презрение всяка минута от живота ти. Където и да отидеш, ще те прогонват, ще се скиташ по света като бездомно куче. Това е наградата ти за помощта, която си оказал на Менга, освобождавайки Нахаз. Знай, че получаваш това възмездие, защото си удовлетворявал неописуемата похотливост на демона, завеждайки при него наивни карандски девойки. — След тези думи Поулгара се обърна към Дурник. — Вече можеш да го развържеш.

Аршаг се надигна със сетни сили. Татуираното му лице стана пепеляво и той промълви с треперещ глас:

— Коя си ти, жено? Каква е силата ти, че изричаш срещу мен такава ужасна клетва?

— Аз съм Поулгара — отговори тя. — Може би си чувал за мен. А сега тръгвай! — Вълшебницата властно посочи пустия бряг.

Сякаш тласкан от непреодолима сила, Аршаг бавно тръгна напред, изкатери се на върха на една дюна и скоро изчезна сред пясъците.

— Мислите ли, милейди, че от ваша страна беше разумно да издавате самоличността си? — попита Сади.

— Няма никаква опасност, Сади — усмихна се Поулгара. — Може да крещи името ми с все сили, застанал на най-високия покрив във всеки град, откъдето мине, ала никой няма да му повярва.

— Колко време ще живее той? — промълви едва чуто Се’Недра.

— Безкрайно. Във всеки случай ще има достатъчно време да осъзнае неописуемото зло, което причини на света.

Се’Недра се взря в нея дълбоко потресена.