Дейвид Едингс - Господарят демон на Каранда

Белгарат кимна, взе едно дървено ведро, обърна го с дъното нагоре и седна върху него.

— Добро утро, приятелю! — каза вълшебникът. — Или пък може и трябваше да кажа „добър ден“? — Белгарат вдигна поглед към небето.

— Не си каранд, нали? — попита гролимът. — Отначало си помислих, че си един от техните магьосници, но сега като те погледнах малко по-отблизо, виждам, че не си.

— Ти си много проницателен, приятелю — поздрави го Белгарат. — Как се казваш?

— Аршаг — отговори гролимът.

— Откъде си?

— От храма в Калида.

— Така си и помислих — каза Белгарат. — Случайно да познаваш един чандим на име Харакан?

— Сега той предпочита да го наричат лорд Менга.

— А, да. Чух за това. Илюзорният образ на Нахаз, който представи днес, беше твърде точен. Сигурно си виждал Повелителя на демоните поне няколко пъти, за да създадеш толкова убедителна илюзия.

— Често съм поддържал непосредствена връзка с Нахаз — призна гролимът. — Аз бях човекът, който го представи на лорд Менга.

— Защо не ми разкажеш повече за това? Сигурен съм, че историята е доста любопитна и много бих желал да я чуя. Не се стеснявай, Аршаг, имам достатъчно време, ще те изслушам, разкажи ми всичко.

— Отдавна желая да разкажа тази история на някого — отвърна гролимът и се усмихна щастливо. — Наистина ли искаш да я чуеш?

— Направо умирам от нетърпение — увери го Белгарат.

— Добре тогава — започна гролимът и отново се усмихна. — Всичко започна преди доста години, беше малко след смъртта на Торак. Тогава служех в храма в Калида. Въпреки дълбоката ни покруса от скръбното събитие, ние се опитвахме да поддържаме вярата жива. Един ден Харакан дойде в храма и ме повика на разговор на четири очи. Няколко пъти бях ходил до Мал Яска и знаех, че Харакан има висок ранг сред чандимите и се ползва с доверието на Урвон, светия ученик на Торак. Когато останахме насаме, той ме уведоми, че Урвон е прочел всички предсказания и пророчества, търсейки пътя, който нашата църква трябва да поеме в този тъмен за нас час. Урвон му съобщил, че е писано да се появи нов бог, който щял да държи Ктраг Сардиус в дясната си ръка, а Ктраг Яска — в лявата. Този бог, каза Харакан, ще бъде могъщото Дете на Мрака, на когото ще се подчинява самият Повелител на демоните.

— Цитираш точно думите, които си чул, нали?

— Да — кимна гролимът. — Това е от осмата антистрофа от предсказанията от Ашаба.

— Звучи ми малко неясно, но от друга страна, всички пророчества са такива. Продължавай.

Аршаг се помръдна леко, отпусна се и продължи:

— Според Урвон, великия ученик на Торак, тези думи означават следното: нашият нов Бог ще има на своя страна демоните, които ще му помогнат да разгроми всичките си врагове.

— А Харакан каза ли ти кои са тези врагове?

Аршаг отново кимна:

— Спомена Зандрамас, за която вече бях чувал, и някакъв си Агачак, чието име ми е съвсем непознато. Освен това Харакан ме предупреди, че най-вероятно Детето на Светлината също ще се опита да се намеси.

— Това предположение звучи логично — прошепна Силк на Гарион.

— Харакан — най-близкият съветник на ученика на Торак, беше избрал мен да изпълня една извънредно важна задача — продължи гордо гролимът. — Той ме изпрати при магьосниците на Каранда да изуча изкуството им. По-късно трябваше да бъда способен да призова Нахаз, Повелителя на демоните. От мен се искаше да го помоля да застане на страната на Урвон в борбата с неговите врагове.

— Той предупреди ли те колко опасна може да се окаже тази задача? — попита Белгарат.

— Всички рискове и опасности ми бяха известни — призна Аршаг, — но наградите, които ме очакваха, бяха големи.

— Сигурно! — измърмори Белгарат. — Но защо Харакан не се е заел с това сам?

— Урвон му беше възложил друга задача. Изпрати го на запад. Доколкото ми е известно, задачата на Харакан беше свързана с някакво дете.

— Струва ми се, че вече съм чувал нещо за това — рече Белгарат и кимна любезно.

— Както и да е — продължи Аршаг, — аз се запътих към горите на севера. Там търсих магьосниците, които продължаваха да изпълняват ритуалите си, скрити далеч от очите на църквата. След известно време намерих един от тях, невеж варварин с нищожна дарба — рече гролимът с презрителна усмивка. — С огромни усилия успяваше да призове някой демон от дъното на йерархията. Та този магьосник се съгласи да ме приеме като ученик и свой роб. Той постави тези знаци по тялото ми — продължи пленникът и погледна с погнуса татуировките по тялото си. — Държеше ме в кучешка колиба, караше ме да му слугувам и да слушам бръщолевенето му. След като ме научи на малкото, което знаеше, аз го удуших и тръгнах да търся по-добър учител.