Дейвид Едингс - Господарят демон на Каранда

— Да, много неща — отвърна Дурник. — Една от тези сгради е склад. Беше пълна до тавана с храна.

— Това е прекрасно. Хич не ми се пътува с ограничени запаси и полупразни чинии на обед.

Белгарат огледа гемията.

— Тази гемия нищо не струва, Гарион — порица го старият вълшебник. — Тъй и тъй я крадем, не можа ли да избереш някоя по-хубава?

— Видя ли! — обади се Силк — Нали ти казах, че съм избрал най-точната дума.

— Външният вид не е важен, дядо — изтъкна Гарион. — Бездруго не смятам да я задържа. Просто е достатъчно голяма за конете, освен това лесно се управлява — Дурник и аз ще се справим с нея. Ако не ти харесва, върви си открадни някоя друга.

— Много сме кисели днес, а? — рече старият мъж. — Какво направихте с гролима?

— Лежи до спасителната лодка.

— Дойде ли вече в съзнание?

— Не, не очаквам скоро да се съвземе. Ударих го доста силно. Ще се качваш ли, или ще отскочиш да си откраднеш друга лодка?

— Не бъди груб, скъпи — смъмри го Поулгара.

— Идвам на борда, Гарион. Щом си избрал тази, нека бъде твоето — съгласи се дядо му.

Измина доста време, докато натоварят конете, после всички се заеха да вдигат четириъгълните платна. Когато приключиха и с тази задача, Гарион реши, че всичко е както трябва, и застана зад кормилото.

— Добре — рече той. — Отвържете въжетата. Тот, вземи тази кука и ни отблъсни.

Гигантът кимна, взе куката и отблъсна гемията от кея. Носът се отлепи от дебелите дървени греди, платната хванаха вятъра и се издуха.

— С какво си го ударил този, Гарион? — попита раздразнено Белгарат и коленичи до гролима.

— С юмрук — отвърна кралят на Рива.

— Следващия път пробвай с тояга или с брадва. Едва не си го убил.

— Иска ли още някой да подаде оплакване? — попита високо Гарион. — Хайде, говорете! Давайте!

Всички се взряха смаяно в краля на Рива.

— Добре, да забравим това, което току-що казах! — предаде се накрая Гарион и огледа с присвити очи въжетата и мачтата. Платната се издуха още повече, гемията набра скорост и се отправи навътре в езерото.

— Поул — повика Белгарат дъщеря си, — я ела да ми помогнеш с този гролим. Въобще не помръдва, а искам да го разпитам.

— Добре, татко — отвърна вълшебницата, приближи се и коленичи до пленника. После сложи ръце на слепоочията му, съсредоточи се и Гарион долови тласъка на волята й.

След миг гролимът простена.

— Сади — рече замислено Поулгара, — имаш ли нефара в червената си кутия?

— Да — каза евнухът. — Тъкмо смятах сам да предложа точно това — Сади клекна до тях и отвори кутията.

— Ще използваме едно специално вещество, татко — обясни вълшебницата. — То принуждава човек да говори истината.

— Защо не го правиш по традиционния начин?

— Този човек е гролим и умът му сигурно е твърде силен. Най-вероятно ще го победя, но ще отнеме много време и усилия. Отварата ще даде същите резултати, само че много по-лесно.

— Както кажеш, Поул — съгласи се Белгарат.

Сади извади от кутията си стъкленица, пълна с гъста зеленикава течност, отвори я и след това запуши носа на гролима, все още недошлият напълно на себе си човек бе принуден да отвори уста, за да може да диша, и евнухът внимателно наведе стъкленицата и капна три капки върху езика му.

— Бих ви препоръчал да не го будите веднага, лейди Поулгара — рече Сади, като разгледа внимателно лицето на гролима. — Нека дадем време на лекарството да си свърши работата. — След това грижливо запуши стъкленицата и я прибра.

— Лекарството ще му нанесе ли някаква трайна вреда? — поинтересува се Дурник.

— Просто прави волята слаба — обясни Сади. — Той ще мисли логично, но съпротивителните му сили ще са прекалено притъпени.

— Освен това — добави Поулгара — отварата ще му попречи да съсредоточи мисловната си сила и няма да е в състояние да използва таланта си за внушение, ако има такъв. — Вълшебницата наблюдаваше въздействието на лекарството, като от време на време внимателно повдигаше клепачите на гролима. — Мисля, че вече има резултат — рече накрая Поулгара, развърза краката и ръцете на пленника, постави ръце на слепоочията му, събуди го и го попита приятелски: — Как се чувстваш?

— Главата ме боли — отговори гролимът жално.

— Ще ти мине — увери го Поулгара, след това се изправи и погледна баща си. — Говори му спокойно, татко, започни първо с по-прости въпроси. Когато човек се намира под въздействието на отварата, е най-добре да го направляваш плавно, постепенно към важните неща.