Дейвид Едингс - Господарят демон на Каранда

— Се’Недра!

— Трябва да зная, Гарион. Много ми е мъчно. Преди да влезе, Поулгара беше решила, че ще убие бебето, а после излезе и каза, че било мъртвородено. Не е ли това прекалено удобно за всички?

Гарион си пое дълбоко дъх и отговори:

— Се’Недра, ти познаваш леля Поул от доста време. Можеш ли да си спомниш да е изричала лъжа?

— Понякога е премълчавала цялата истина, казвала ми е част от нея, а останалото е пазела в тайна.

— Това не означава, че те е излъгала, Се’Недра, знаеш го.

— Да, но…

— Сега си сърдита, понеже леля Поул каза, че ще убие онова нещо…

— Не онова нещо! То е бебе! — поправи го решително тя.

— Не, Се’Недра! — отвърна Гарион и я погледна в очите. — Онова същество беше наполовина човек, наполовина демон, чудовище.

— Да, но то е било толкова мъничко и безпомощно!

— Откъде знаеш?

— Всички бебета са малки, когато се родят!

— Не и това! Видях жената за миг, когато леля Поул ми нареди да изляза. Ти си спомняш как изглеждаше преди да родиш Геран, нали? Е, коремът на тази жена беше поне пет пъти по-голям от твоя. А тя не беше много по-висока от тебе.

— Не говориш сериозно!

— О, напротив, съвсем сериозно ти говоря. Не е възможно демонът да се роди, без това да причини смъртта на майка му! Доколкото зная, съвсем възможно е той да прегризе корема й, за да излезе навън.

— На собствената си майка?

— Ти да не би да очакваше, че чудовището ще обича майка си? Демоните не знаят що е обич, Се’Недра! Те са си такива. Чист късмет е, че ужасното изчадие умря. Жалко за жената, но ние не можехме да й помогнем с нищо. Не и толкова късно.

— Ти си жесток и студен човек, Гарион!

— О, Се’Недра, много добре знаеш, че не е така! Това, което се случи, беше жестоко и неприятно, но никой от нас нямаше избор.

Малката кралица не пожела да го изслуша, обърна се и понечи да си тръгне.

— Се’Недра! — Той я хвана за ръката.

— Какво?

— Нямахме избор! — повтори той. — Ти би ли желала Геран да порасне в свят, пълен с демони?

Това я накара да спре и да се обърне към него.

— Не! — призна тя. — Но просто…

Мисълта й остана недовършена.

— Зная! — рече Гарион и я прегърна.

— О, Гарион! — въздъхна тя и се сгуши до него.

Всичко отново стана добро и хубаво.

След като се нахраниха, продължиха към Даршива. До края на деня преминаха край няколко села, сгушени сред големите дървета. Селищата обикновено се състояха от десетина груби дървени къщи, около които стърчаха грозни паянтови огради. Наоколо се мотаеха изненадващо много прасета, които очевидно безкрайно обичаха да ровят земята.

— Изглежда, кучетата тук не са особено популярни — отбеляза Дурник.

— Карандите предпочитат прасетата за домашни любимци — обясни Силк. — Характерна черта на този народ е да се рови в калта. Ето защо може да се каже, че прасетата задоволяват и духовните потребности на карандите.

— Силк, ако искаш да знаеш, според мен ти щеше да бъдеш доста по-приятен спътник, ако не обръщаше всичко на шега! — рече ковачът.

— Прав си, такъв съм си. Това е защото много години имах възможност да наблюдавам света и открих, че ако не се опитвам да се смея, най-вероятно ще трябва да плача.

— Този път говориш сериозно, нали?

— Че как другояче бих постъпил с толкова стар приятел като теб?

Следобед стигнаха до кръстопът.

— Добре. А сега накъде? — обади се Белгарат.

Гарион свали меча от седлото на коня си и го вдигна във въздуха. Задържа го над главата си и усети познатото подръпване.

— Надясно! — рече кралят на Рива.

— Нямаш представа колко се радвам да го чуя! — призна Силк. — Левият път води до Калида. Най-вероятно новината за смъртта на Харакан вече е стигнала там. Макар че демоните ги няма, този град е пълен с прекалено много фанатици и въобще не мисля, че ще ни е приятно да го посетим. Последователите на Менга сигурно ще бъдат дълбоко разстроени, когато разберат, че водачът им ги е напуснал, оставяйки ги на произвола на съдбата.

— А пътят надясно накъде води? — попита Белгарат.

— Към езерото — отговори дребничкият драснианец. — То се нарича Каранда и е най-голямото на света. Като застанеш на брега и го погледнеш, имаш чувството, че пред очите ти се простира истински океан.

— Дядо — рече Гарион и се намръщи. — Как мислиш, дали Зандрамас знае, че Кълбото може да открива следите й?

— Възможно е.

— А дали знае, че следите се загубват, ако пътува по вода?

— Не мога да кажа със сигурност.

— Но ако знае, значи е възможно да е тръгнала към езерото, за да скрие следите си. Винаги може да отплава на известно разстояние, после се връща и излиза обратно на сушата, където си пожелае. Така ще може да тръгне нанякъде, а е възможно ние никога да не попаднем на следите й.