Дейвид Едингс - Господарят демон на Каранда

— Нима хората няма просто да паднат на колене и да се преклонят пред твоята илюзия? — попита Велвет.

Усмивката, появила се по лицето на Белгарат след въпроса на Велвет, бе смразяваща.

— Не мисля така, Лизел — отвърна той. — Трябва да ти кажа, че има различни видове демони. Ако успея да направя това, което съм наумил, до залез слънце на пет левги оттук няма да има нито един каранд. Е, това зависи от скоростта, с която могат да тичат… Ти още ли си тук? — рече вълшебникът и погледна многозначително Силк.

Драснианецът се запъти да търси още карандски дрехи, а Белгарат се зае със своите приготовления. Намери дълга леко изкривена пръчка, която щеше да му служи като жезъл, и забоде в косата си няколко пера. Когато приключи с това, възрастният мъж седна на земята и каза:

— Хайде, Поул, направи ме уродлив!

Тя се усмихна и вдигна ръка.

— Не по този начин. Просто вземи мастило и изрисувай знаци на лицето ми. Не е задължително да изглеждат като истинските религиозни изображения. Карандите така са объркали всичко в религията си, че не биха разпознали нещо истинско, дори ако то им извади очите.

Вълшебницата се засмя, порови в багажа и след миг се върна с мастилница и перо.

— Защо носиш това през цялото тежко пътуване, лейди Поулгара? — попита Се’Недра.

— Обичам да съм подготвена за всичко. Веднъж, когато отидох на дълго пътешествие, се наложи да оставя бележка на един от хората си. Нямах мастило и затова трябваше да порежа ръката си и да я напиша със собствената си кръв. Много рядко допускам една и съща грешка втори път. Затвори си очите, татко. Предпочитам първо да изрисувам клепачите и чак след това се захващам с останалата част от лицето.

Белгарат затвори очи и дъщеря му започна да изписва различни фигури по клепачите и лицето му.

— Дурник — каза вълшебникът на ковача. — Вие няма да идвате с нас. Останете тук и се опитайте да намерите някое по-добро скривалище от тази падина.

— Добре — съгласи се ковачът. — А как да разберем кога е безопасно да слезем при вас?

— Веднага щом писъците утихнат.

— Не движи устните си, татко — смъмри го Поулгара. Лицето й беше навъсено, тя беше дълбоко съсредоточена върху фигурите, които рисуваше. — Искаш ли да боядисам брадата ти черна?

— Не, остави я така. Суеверните люде винаги изпитват респект към старостта, а пък не знам дали някой наоколо изглежда по-стар от мен.

— Всъщност ти изглеждаш по-стар и от света, татко.

— Много смешно, Поул — рече язвително той. — Приключваш ли вече?

— Почти. Искаш ли да нарисувам символа на смъртта на челото ти?

— Може — изсумтя той. — Онези глупци долу бездруго няма да го разпознаят, но поне изглежда внушително.

Докато Поулгара рисуваше лицето на баща си, Силк се върна с цял куп дрехи.

— Имаше ли проблеми? — попита го Дурник.

— Задачата ми не можеше да бъде по-лека — рече дребничкият драснианец и вдигна рамене. — Ако човек е вперил поглед в небесата, никак не е трудно да го издебнеш в гръб. Един рязък удар по тила обикновено е достатъчен, за да го приспи за известно време.

— Свали ризницата и шлема си, Гарион! — нареди Белгарат. — Карандите не носят такива неща. Но си вземи меча.

— Така и смятах да направя — отговори кралят на Рива, опитвайки се да се измъкне от тясната ризница. След миг Се’Недра му се притече на помощ.

— Започваш да ръждясваш — отбеляза тя, след като двамата с общи усилия успяха да смъкнат ризницата и посочи няколко червеникави петна върху подплатената ленена туника, която Гарион носеше отдолу.

— Това е един от недостатъците на воинските доспехи — рече Гарион.

— Да, както и миризмата — добави Се’Недра и сбръчка нос. — Трябва да се изкъпеш, Гарион.

— Ще се опитам да намеря време за това в близките дни — обеща й той, след това облече дрехите, които Силк беше откраднал, и попита: — Как изглеждам?

— Като някой варварин — отвърна тя.

— Точно това исках в общи линии.

— За теб не откраднах шапка — рече Силк на Белгарат. — Реших, че може би ще предпочетеш да носиш пера.

— Ние, могъщите магьосници, винаги обичаме да се кичим с пера — съгласи се Белгарат. После погледна към конете и продължи: — По-добре да слезем пеша. Щом се вдигне шум и олелия, конете най-вероятно ще се уплашат и ще побягнат. Ще се върнем скоро — увери той Поулгара и на останалите, които нямаше да дойдат с тях, и после с уверена стъпка излезе от долчинката, следван по петите от Силк и Гарион.

Тримата изкачиха хълма и се спуснаха към насъбралото се край брега човешко множество.