Дейвид Едингс - Господарят демон на Каранда

Белгарат замислено почеса брадата си и примижа срещу слънцето.

— Поул — обърна се възрастният мъж към дъщеря си, — наоколо има ли гролими?

— В непосредствена близост до нас няма — отговори вълшебницата, след като се съсредоточи за момент.

— Добре. Когато Зандрамас се опитваше да завладее съзнанието на Се’Недра в Рак Хага, ти не успя ли да проникнеш в мислите й?

— Да, за съвсем кратко време.

— Тогава тя беше в Ашаба, нали?

Поулгара кимна утвърдително.

— Не успя ли тогава да доловиш накъде смята да се отправи, напускайки града?

— Нямах никакво усещане за точно определена посока — отвърна вълшебницата и се намръщи. — Просто смътно почувствах, че желае да се върне в дома си.

— Значи е тръгнала към Даршива! — възкликна Силк и щракна с пръсти. — Името Зандрамас е даршивско. Освен това Закат каза, че в самото начало тя започнала да прави размирици именно там.

— Предположението ти е логично, ала не особено убедително — изсумтя Белгарат. — Ако имахме някакво доказателство в негова подкрепа, щях да се чувствам доста по-добре. Мислиш ли, че можеш отново да осъществиш контакт със Зандрамас, дори и само за миг? — попита той Поулгара. — Трябва да разберем посоката, в която е тръгнала.

— Не мисля, че ще успея, татко. Ще се опитам, но… — Вълшебницата вдигна рамене и Гарион почувства как волята й се съсредоточава, търсейки плавно, неуловимо връзка с ума на похитителката на Геран. След няколко минути вълшебницата освободи силата на мощния си разум и каза:

— Зандрамас е изградила силна защита около мислите си, татко. Нищо не успях да доловя.

— Тогава — рече той — ще трябва да продължим към езерото. Там ще поразпитаме. Кой знае, може пък някой да я е видял.

— Сигурен съм, че някои хора са я забелязали — обади се Силк.

— Но Зандрамас обича да дави моряците, които са работили за нея, нали помните? Всички, които са я видели къде слиза на сушата, вече сигурно спят вечен сън под десет метра вода.

— На теб идва ли ти нещо друго наум, Силк?

— Не.

— Тогава да тръгваме към езерото!

По заник подминаха доста голям град, разположен на около четвърт миля от пътя. Жителите му бяха излезли извън оградата от колове, заобикаляща постройките. Бяха запалили огромен огън, недалеч от него се издигаше груб дървен олтар, върху който бяха, наредени човешки черепи. Поразително слаб човек с няколко пера в косата и зловещи рисунки по лицето и тялото стоеше пред олтара и изричаше гръмогласно някакви заклинания, протегнал умолително ръце към небето.

— Какво прави? — попита Се’Недра.

— Опитва се да призове демон, на когото хората от града могат да се молят — обясни и спокойно Ерионд.

— Гарион! — извика тя уплашено — Не трябва ли да бягаме?

— Няма да успее да призове чудовището — успокои я Ерионд. — Демонът вече няма да дойде при него. Нахаз ги е предупредил да не го правят.

Жрецът изрече заклинанието и въпреки голямото разстояние, което ги разделяше, Гарион видя страха, изписан по лицето му. Сред тълпата се разнесе гневен ропот.

— Хората започнаха да губят търпение — отбеляза Силк. — Ако не призове демона при следващия си опит, хич не ми се ще да съм на негово място.

Човекът със зловещите рисунки по лицето отново започна да повтаря думите на заклинанието, буквално крещейки към небесата. Като свърши, застина в тревожна, изпълнена с очакване поза.

Нищо не се случи.

От гърлата на насъбралото се множество изригна ураган от проклятия и заслепената тълпа се втурна напред. Хората сграбчиха гърчещия се магьосник и разбиха дървения олтар. След това, изпаднали в груб, истеричен кикот, приковаха ръцете и краката му с дълги пирони към една от гредите от олтара и го хвърлиха на кладата.

— Да се махаме оттук! — извика Белгарат. — Тълпата полудява, щом опита вкуса на кръвта. — Старият вълшебник се понесе в галоп, повеждайки колоната напред.

Лагеруваха в гъсталак от върби на брега на малко поточе, прикривайки доколкото беше възможно светлината от огъня.

Утрото на следващия ден беше мъгливо и приятелите продължиха внимателно напред. Всички бяха нащрек.

— Колко път има до езерото? — попита Белгарат веднага щом първите лъчи на слънцето прорязаха мъглата.

— Трудно ми е да отговоря точно — рече Силк и се огледа в мъглата. — Поне няколко левги.

— В такъв случай да побързаме! Може да се наложи да търсим кораб, а това сигурно ще ни отнеме доста време.

Пришпориха конете си и продължиха напред. Пътят започна да се спуска плавно надолу.