Дейвид Едингс - Господарят демон на Каранда

От враговете беше останал жив само един — на прага на дървения храм. Беше значително по-стар от останалите, а кожата на лицето му беше покрита с татуировки и приличаше на ужасяваща зловеща маска. Единственото му оръжие беше тояга, на чийто връх стърчеше череп. Старецът я размаха срещу тях и почна някакво заклинание, но думите му внезапно секнаха в гърдите му. След миг магьосникът бавно се свлече на земята.

Възцари се тишина, нарушавана единствено от стенанията на двамата каранди, които Тот беше осакатил с тоягата си. От храма, долетя мъчителен вик — писък на жена.

Гарион скочи от седлото, прекрачи мъртвото тяло, проснато на прага, и погледна в задименото помещение.

Върху груб олтар до стената лежеше полугола жена. Краката й бяха разтворени и отчасти покрити с мръсно одеяло. Чертите на лицето й бяха изкривени, коремът й стърчеше, уродливо голям. Тя отново извика от болка и после заговори задъхано:

— Нахаз! Маграш клат гричак! Нахаз!

— Аз ще се справя с това, Гарион — изрече твърдо Поулгара зад гърба му. — Иди да изчакаш отвън.

— Вътре имаше ли други? — попита Силк, когато кралят на Рива излезе от храма.

— Не, само жената. Сега леля Поул е вътре. — Едва сега Гарион осъзна, че целият трепери.

— На какъв език говореше тя? — попита Сади, който внимателно почистваше върха на намазаната с отрова кама.

— На езика на демоните — обясни Белгарат. — Призоваваше бащата на детето си.

— Нахаз? — изрече сепнато Гарион.

— Тя си мисли, че е Нахаз — продължи старият мъж. — Може да греши, а може би не.

В този момент в храма отново се разнесе сърцераздирателен писък.

— Има ли ранени? — попита Дурник.

— Има — отговори Силк и му посочи повалените каранди, след което клекна и няколко пъти заби камите си в земята, за да ги изчисти от полепналата по тях кръв.

— Келдар — каза Велвет със странен глас, — ще ми донесеш ли камата?

Гарион я погледна, видя, че лицето й е бледо, а ръцете й треперят, и разбра, че хладнокръвната им спътница все пак не е толкова безпощадна, за каквато я смяташе.

— Разбира се, Лизел — отговори Силк с глас, прикриващ изцяло чувствата му: дребничкият драснианец очевидно също разбираше причината за нейното смущение. Той стана, отиде до вратата, извади камата от гърдите на мъртвия магьосник, избърса я внимателно и после я върна на Велвет. — Ако искаш, иди при Се’Недра, ние ще почистим тук.

— Благодаря ти, Келдар! — отвърна тя, обърна коня си и се отдалечи от сечището.

— Тя все пак си е още момиче — обърна се драснианецът към Гарион, сякаш се опитваше да я защити. — Но е много добра в занаята си — отбеляза Силк не без известна гордост.

— Да — съгласи се Гарион. — Наистина е много добра. — Кралят на Рива огледа мъртвите тела, проснати наоколо, и предложи: — Хайде да пренесем труповете зад храма. Това място е достатъчно ужасяващо дори без тях.

Откъм храма отново се разнесе болезнен вик.

Пладне дойде и отмина, без никой да забележи. Всички слушаха писъците на родилката. В ранния следобед воплите й постепенно притихнаха. Най-сетне някъде по здрач откъм храма долетя последен, мъчителен стон, който отшумя в нощта. От мрачната дървена постройка вече не се чуваше нищо. След няколко минути излезе и Поулгара. Лицето й беше бледо, ръцете и дрехите й бяха покрити с кръв.

— Поул? — въпросително каза Белгарат.

— Умря.

— А демонът?

— Беше мъртвороден.

Тя погледна дрехите си и продължи:

— Дурник, моля те, донеси ми вода и одеяло. Искам да се измия.

— Разбира се, Поул.

Съпругът й вдигна одеялото като параван, Поулгара свали всичките си дрехи, хвърли ги в храма и се зави с одеялото.

— Запалете тази постройка! — каза тя на спътниците си. — Нека от нея не остане никаква следа!

На следващия ден около пладне приятелите прекосиха границата с Джено. Преживяното предния ден ги измъчваше и всички яздеха мълчаливо. На около левга от зле очертаната граница се отбиха от пътя да похапнат. Светлината на пролетното слънце беше мека и приятна. Гарион се отдалечи на известно разстояние от другарите си и впери поглед в рояка златистожълти пчели, които се трудеха усърдно над осеяната с пъстри цветя поляна.

— Гарион — прошепна тихичко Се’Недра, която се беше приближила зад гърба му.

— Да, Се’Недра? — отговори й той и обви с ръка раменете й.

— Кажи ми какво всъщност се случи там?

— Ти видя толкова, колкото и аз.

— Не това искам да кажа. Какво се случи в храма? Наистина ли тази бедна жена и детето й умряха просто така, или Поулгара ги уби?