Дейвид Едингс - Господарят демон на Каранда

Малко преди обед Поулгара извика:

— Татко, някой се крие край пътя!

— Чандим ли е? — попита старецът.

— Не. Малореански ангарак. Много е уплашен и освен това не е с всичкия си.

— Дали не замисля нещо срещу нас?

— Той не е в състояние да измисли нищо, татко!

— Какво ще кажеш да го подплашим, Силк? — предложи старият вълшебник, — Не ми харесва някой да дебне зад гърба ми, независимо дали е с ума си, или не.

— Къде точно се намира? — обърна се дребничкият драснианец към Поулгара.

— Ей там, под изсъхналото дърво — отговори вълшебницата.

Белгарат кимна и рече:

— Ще ида да си поговорим. — И пришпори коня си и спря точно срещу изсъхналото дърво. — Знаем, че се криеш там, приятелю — извика вълшебникът. — Не ти желаем злото. Ела да си поговорим!

Последва дълго мълчание.

— Хайде де! — обади се и Силк. — Не се срамувай!

— Има ли демони с вас? — отвърна нечий уплашен глас.

— Приличам ли ти на човек, който би пътувал с демони?

— Няма да ме убиете, нали?

— Разбира се, че не! Просто искаме да си поговорим.

Отново последва продължително мълчание, след което гласът изведнъж се обади:

— Имате ли нещо за ядене? — Отчаяната нужда от храна беше изместила страха.

— Все ще се намери нещичко.

Непознатият помисли известно време и накрая рече:

— Добре. Излизам. Но не забравяйте, че обещахте да не ме убивате.

От храстите излезе малореански войник. Едва стоеше на краката си. Туниката му беше разкъсана, шлем нямаше. Вместо ботуши на краката му имаше някакви овързани с ремъци парцали. Беше очевидно, че нито се е къпал, нито се е бръснал поне месец. Очите му се стрелкаха ужасено на всички страни, а главата му се тресеше. Непознатият впери поглед в Силк и на лицето му се изписа ужас.

— Май не си много добре, приятелю — каза му Силк. — Къде е частта ти?

— Мъртви! Всички са мъртви! Изядоха ги демоните. — Очите на войника се изцъклиха от страх. — Бяхте ли в Акад? Бяхте ли там, когато дойдоха демоните?

— Не, приятелю, идваме от Вена.

— Казахте, че ще ми дадете нещо за ядене.

— Дурник! — извика Силк. — Дай нещо за ядене на нашия приятел.

Дурник донесе хляб и сушено месо.

— А ти беше ли в Акад, когато дойдоха демоните? — попита го уплашеният до смърт войник.

— Не — отговори Дурник и поклати глава. — Аз пътувам с него — добави ковачът и посочи Силк. После подаде храната на непознатия.

Той я сграбчи и лакомо започна да се тъпче.

— Какво стана в Акад? — попита Силк.

— Дойдоха демоните — отговори войникът с пълна уста, после изведнъж замръзна и погледът му се закова върху Дурник. — Ти ще ме убиеш ли?

Дурник го изгледа изненадано и отвърна:

— Не, защо да те убивам?

— Благодаря — рече войникът, седна край пътя и продължи да яде.

Гарион и приятелите се приближиха бавно и внимателно. Не им се искаше да изплашат и без това уплашения човек.

— Какво стана в Акад? — попита Силк. — Запътили сме се натам и искаме да знаем какво да очакваме.

— Не ходете там! — възкликна войникът разтреперан. — Ужасно е! Ужасно! Демоните нахлуха през портите заедно с карандите! Карандите започнаха да съсичат хората на парчета, а после даваха късовете човешка плът на демоните. Отрязаха ръцете и краката на моя капитан, а след това дойде един демон и му отхапа главата!

Войникът отхапа още един залък, погледна уплашено Се’Недра и рече:

— Госпожо, ще ме убиете ли?

— Разбира се, че не — отговори тя потресена.

— Убийте ме така, че да не виждам как го правите. И моля ви, погребете ме някъде, дето демоните няма да ме изровят и да ме изядат.

— Тя няма да те убие — намеси се Поулгара с твърд и спокоен глас.

— Тогава сигурно вие ще го направите, госпожо! — изплака войникът. — Моля ви, убийте ме, вече не издържам този ужас. Моля ви, моля ви! Убийте ме, но така, както би го направила майка ми. После ме скрийте някъде, където демоните няма да могат да ме намерят.

И се разрида.

— Дай му още храна, Дурник — каза Белгарат и в очите му блесна дълбоко състрадание. — Полудял е. Нищо не можем да направим за него.

— Мисля, че мога да му помогна — обади се Сади и извади от червената си кутия една стъкленица с кехлибарена течност. — Пръсни няколко капки от това върху хляба, който ще му дадеш, Дурник. Това ще го успокои и ще му даде поне няколко часа покой.

— Не смятах, че си способен на състрадание, Сади — изненада се Силк.

— Е, може би не ме познаваш толкова добре, принц Келдар — отговори евнухът.

Дурник извади още хляб и месо, напръска ги обилно с отварата на Сади, даде ги на полуделия малореански войник и след това продължиха по пътя си. След малко Гарион отново чу крясъците му: