Дейвид Едингс - Господарят демон на Каранда

— Върнете се! Нека някой се върне и да ме убие! Моля ви! Майко, моля те, убий ме!

Сърцето на Гарион се сви от болезнено състрадание. Той стисна зъби и продължи напред, опитвайки се да не слуша отчаяните молби.

Следобед заобиколиха Акад от север и се озоваха на пътя на две левги извън града. Мечът, който Гарион беше опрял на седлото си, го теглеше силно напред, потвърждавайки, че Зандрамас е минала оттук и е продължила на северозапад към сравнително безопасната граница на Катакор с Джено.

Нощуваха на около две мили северно от пътя и тръгнаха рано сутринта на другия ден. Пътят прекосяваше широки полета и беше изровен от дълбоки коловози.

— Очевидно поддръжката на пътищата не е първата грижа за карандите — отбеляза Силк, примижал срещу светлината на утринното слънце.

— И аз го забелязах — съгласи се Дурник.

— Така си и помислих.

След няколко левги пътят отново навлезе в гората и продължиха под гъстата влажна сянка на вечнозелените дървета. Изведнъж някъде пред тях се разнесе глух тътнещ звук.

— Май ще се наложи да вървим внимателно, докато заобиколим това място — прошепна Силк.

— Какъв е този шум? — попита го Сади също толкова тихо.

— Барабани. Някъде пред нас има храм.

— Тук, в сърцето на гората? — изненада се евнухът. — Аз пък си мислех, че гролимите живеят предимно в градовете.

— Този храм не е на гролимите, Сади. Няма нищо общо с тях. Напротив, гролимите опожаряват такива места. Тези храмове са част от старата вяра, която е била популярна в тези области.

— Искаш да кажеш, че храмът принадлежи на поклонниците на демони?

— Повечето такива места са изоставени отдавна — обясни Силк, — но все пак понякога се срещат и действащи храмове. Тъпаните ми подсказват, че този, който се намира пред нас, приема поклонници.

— Дали ще можем да го заобиколим? — обади се Дурник.

— Сигурно няма да ни е особено трудно — успокои го дребният драснианец. — Карандите имат навика да изгарят един твърде особен вид гъби в тържествените си огньове. Димът от тях има доста любопитен ефект върху човешките сетива.

— О! — възкликна Сади, който силно се интересуваше от подобни неща.

— Забрави за това — охлади ентусиазма му Белгарат. — В червената ти кутия има достатъчно богат арсенал.

— Питам просто от научен интерес, Белгарат.

— Да бе, сигурно.

— На кого се молят? — попита Велвет. — Нали демоните вече са напуснали Каранда?

— Ритъмът на барабаните е особен — отбеляза Силк намръщено.

— Да не би да си станал музикален критик, Келдар — пошегува се тя.

— И друг път съм се натъквал на подобни места — обясни драснианецът, — но обикновено ритъмът по време на религиозните ритуали и церемонии е доста по-ускорен. Сега ударите са прекалено отмерени. Изглежда, сякаш тези хора очакват нещо.

— Нека си чакат — рече Сади и повдигна небрежно рамене. — Нас какво ни интересува?

— Не се знае, Сади — намеси се Поулгара, обърна се към баща си и продължи: — Татко, вие изчакайте тук, аз ще отида да проверя.

— Прекалено опасно е, Поул — възпротиви се Дурник.

— Те даже няма да ме забележат, Дурник — успокои го тя с усмивка.

Вълшебницата слезе от коня си, отдалечи се на няколко крачки и изведнъж я обви блестящ ореол от странно синьо сияние. Щом то избледня, на мястото й се появи снежнобяла сова, която литна, набра височина и се отдалечи с разперени криле, без да вдига никакъв шум.

— Не зная защо, но тази гледка винаги кара кръвта ми да изстива — промърмори Сади.

Приятелите останаха в очакване по местата си. Отмереното биене на барабаните продължаваше. Гарион слезе от жребеца, провери ремъците на седлото си и направи няколко крачки да се поразтъпче. Изминаха десетина минути, Поулгара се появи, размахвайки снежнобелите си криле. После отново прие обичайната си форма и спътниците й видяха, че лицето й е бледо, а очите й светят, изпълнени с ненавист.

— Отвратително! — изрече тя. — Отвратително!

— Кое, Поул? — попита Дурник разтревожено.

— В храма има родилка.

— Не зная дали храмът е подходящото място за раждане на деца, но ако жената наистина е имала нужда от подслон… — вдигна рамене ковачът.

— Не, храмът е избран съвсем преднамерено — отговори Поулгара. — Съществото, което ще се роди всеки момент, няма да е човек.

— Но…

— Ще бъде демон.

Се’Недра потрепери от ужас.

— Трябва да се намесим, татко! — рече Поулгара. — Трябва да спрем всичко това!

— Как бихме могли да го сторим? — попита Велвет объркано. — Щом жената е започнала да ражда… — Русокосата девойка разпери ръце.