Дейвид Едингс - Магьосницата от Даршива

— Трябва ни лодка — каза Дурник.

— Ще отида да проверя дали няма да намеря някоя — рече Белдин и се наведе, разпервайки широко ръце.

— Не се колебай твърде дълго, докато избираш — посъветва го Белгарат. — Всяко корито, което успее да се задържи над водата, ще свърши работа.

— Ясно — отвърна Белдин и излетя.

Не беше точно лодка, а по-скоро шлеп. След него се влачеше дълго въже, показващо, че се е откъснал от някой кей. Това старо корито все пак можеше да им бъде полезно, но беше заседнало и дъските от дясната страна на носа зееха пробити.

— Какво мислиш, Белгарат? — попита Белдин.

— Нещо, което веднъж е потънало, не ми вдъхва особено доверие — отвърна старият вълшебник.

— Едва ли ще ти хареса повече, ако опитаме да прекосим реката с плуване. На десет мили оттук няма дори сал.

Дурник застана на брега, хвърли поглед към мътната вода и каза:

— Ще свърши работа.

— Дурник — възрази Силк. — Той е пробит.

— Мога да го поправя — освен ако не е стоял прекалено дълго във водата и дървесината не е започнала да гние. — Ковачът събу ботушите си, после се съблече, нагази в реката и заопипва дъските, като от време на време забиваше ножа си в дървото.

— Е? — извика Белгарат.

— От тази страна всичко е наред — отвърна Дурник. — Сега ще проверя и другата. — Той се гмурна в зеленикавата вода и заплува покрай другия борд. Появи се за кратко, после се потопи отново да разгледа дупката и когато изплува, пое дъх и викна: — Ще мога да го оправя достатъчно, за да прекосим реката. Но първо трябва да го разтоварим.

— Така ли? — Носът на Силк потрепери от любопитство. — И какъв товар превозва този шлеп?

— Боб — отговори Дурник. — Стотици чували боб. Но повечето са се пръснали, защото зърната са набъбнали от водата.

Силк изпъшка.

— Може би са принадлежали на някой друг, Келдар — каза Велвет утешително.

— И мислиш, че каза нещо много умно?

— Аз ще ти помогна, Дурник — предложи Гарион и започна да се съблича.

— А, не — възрази Дурник. — Виждал съм те как плуваш. По-добре остани на брега. Тот и аз ще се справим.

— И как възнамерявате да извадите шлепа от водата? — попита Сади.

— Нали имаме коне — каза Дурник. — Ако успеем да го завъртим в кръг, те ще успеят да го изтеглят на брега.

— Защо трябва да го въртим?

— Защото дупката е близо до носа. Така водата ще изтича, докато го изтегляме на брега. Цял табун коне няма да успее да го помръдне, ако го дърпаме пълен с вода.

Тот остави тоягата си, свали одеялото, което носеше на раменете си, и нагази в реката.

Ерионд също започна да се съблича.

— Ами ти къде отиваш, млади човече? — попита го Поулгара.

— Ще помогна в разтоварването, Поулгара — отвърна — сериозно той. — Мога да плувам много добре. Имам голям опит, не си ли спомняш? — След това младият мъж също влезе във водата.

— Не разбрах точно какво иска да каже — призна Велвет.

Поулгара въздъхна печално.

— Когато беше малък, Ерионд живееше с мен и Дурник в Долината на Алдур. Наблизо имаше река и той редовно падаше в нея.

— О, ясно.

— Добре — рече решително Белгарат. — На тях ще им трябва дървен материал да запушат дупката. Докато идвахме насам, минахме край една колиба на около половин миля нагоре по течението. Да отидем и да я разглобим.

Няколко часа след залез слънце шлепът вече беше на брега. Както никога досега природата беше на страната на пътешествениците и тази вечер нямаше буря. Запалиха огън на брега да осигурят светлина, след това Дурник, Тот и Ерионд се хванаха на работа.

Силк се разхождаше печално около шлепа и въздишаше. Накрая каза:

— Добре де, мой е.

— Твоите шлепове са добре екипирани, Силк — рече весело Дурник, докато мереше една дъска. — На борда има всичко, от което се нуждаем — пирони, буре с катран и дори достатъчно добър трион. Ще можем да го пуснем във водата утре още преди да е изгряло слънцето.

— Радвам се, че го харесваш — подхвърли мрачно Силк и направи кисела гримаса. — Но това наистина не е естествено.

— Какво има, Келдар? — попита го Велвет.

— Обикновено щом има нужда от лодка, аз я открадвам. Да използвам своя собствена ми изглежда съвсем неморално.

Русокосата девойка се засмя весело и го погали по бузата.

— О бедничкият ми! Сигурно е ужасно човек да има толкова чувствителна съвест.

— Скъпи дами — обади се Поулгара. — Хайде да се погрижим за вечерята.

Дурник, Тот и Ерионд поправяха дупката на шлепа, Поулгара, Се’Недра и Велвет приготвяха вечерята, а Гарион и другите донесоха още дървен материал и започнаха да дялат груби гребла, като продължиха да работят дори докато се хранеха. Странно защо, но това се хареса на Гарион. Всичките му приятели бяха около него и всеки беше зает с някаква задача. Поправката на шлепа беше от жизненоважно значение. Въпреки това кралят на Рива смяташе, че обикновените домакински задължения са необходими и изключително полезни, затова можеше да им се отдаде изцяло и това го изпълваше с особено спокойствие.