Дейвид Едингс - Магьосницата от Даршива

Малко преди обяд мъглата започна да се вдига и Белдин издърпа веслото си в лодката.

— Ще можете ли да се справите без мен? — обърна се той към Белгарат. — Смятам, че трябва да знаем къде отиваме. В Даршива се случват редица неприятни неща и мисля, че няма да ни хареса, ако на брега се озовем в разгара на някоя остра междуособна война.

— И освен това вече се измори от гребането, нали? — отвърна саркастично Белгарат.

— Аз мога да обиколя цели свят, гребейки на това корито, стига да пожелая — отговори гърбавият магьосник и стегна мускулите на яките си ръце, които приличаха на дъбови клони. — Но това е по-важно. Наистина ли искате да хвърлите котва на брега и едва тогава да разберете, че Нахаз ви очаква, готов за бой?

— Постъпи така, както смяташ, че е най-добре.

— Аз винаги постъпвам най-добре, Белгарат — дори ако това понякога те дразни. — Мръсният дребен мъж се запъти към носа. — Извини ме, скъпа — рече той на Се’Недра, — но трябва да излитам.

— Трябва да останеш на мястото си при греблата — възрази тя. — Как ще поддържам курса, ако всички избягат?

— Сигурен съм, че ще се справиш, скъпа — каза той, потупа я нежно по бузата и след миг изчезна в мъглата с глух, призрачен смях.

— Върни се! — изкрещя малката кралица, но него вече го нямаше.

Изведнъж се появи лек, едва доловим вятър — Гарион усети полъха му върху потния си тил. Мъглата се раздвижи леко и започна да се разсейва.

А после навсякъде около шлепа започнаха да се люлеят огромни черни сенки.

— Гарион! — възкликна Се’Недра.

Ликуващи викове, откъснали се от десетки гърла, се разнесоха сред бързо разпръскващата се мъгла. Бяха заобиколени от кораби, чиято цел очевидно беше да ги обградят от всички страни.

— Ще се опитаме ли да ги изпреварим? — прошепна Силк с потрепващ от напрежение глас.

Белгарат хвърли поглед към корабите, които се движеха около тях, и изръмжа:

— Да ги изпреварим и да избягаме? С това корито? Не ставай смешен.

Един кораб се отдели от флотилията и тръгна към тях. Гарион видя гребците на веслата и каза:

— Малореански войници. Армията на Закат.

Белгарат измърмори под нос няколко цветисти ругатни.

— Може да не ни познаят. Силк, опитай да ни измъкнеш с някоя лъжа.

Дребният мъж се изправи и отиде до носа на шлепа.

— Радваме се, че срещаме императорски войски в този район, капитане — каза той на офицера, който командваше кораба, препречил пътя им. — Може би вие ще сложите край на лудостите, които стават тук.

— Кой си ти? — отвърна офицерът.

— Казвам се Ветер. Работя за принц Келдар. Може би сте чували за него?

— Името ми е познато. Къде отивате?

— Тръгнали сме надолу по течението към Баласа в Даласианските протекторати. Принц Келдар има намерение да развива бизнес там — стига да успеем да прекосим Даршива — там има страшни размирици, знаете. — Дребничкият драснианец замълча за миг. — Чудя се, капитане, дали ще можете да отделите няколко войници, които да използвам като ескорт? Упълномощен съм да платя щедро за подобна услуга.

— Ще видим — рече офицерът.

А после сред мъглата се появи по-голям кораб и приближи към тяхната закърпена течаща черупка, и те видяха познато лице.

— Не сме се срещали отдавна, нали, крал Белгарион? — подхвана генерал Атеска с приятен тон, сякаш се канеше да проведе дълъг разговор. — Наистина трябва да общуваме по-често. — Той носеше обичайното си алено наметало и украсения със злато полиран стоманен шлем.

Сърцето на Гарион се сви. Не можеше да става и дума за някакви военни хитрости, просто отново се озоваваха в плен.

— Ти си знаел, че сме тук! — възкликна той.

— Разбира се. Имам хора, които ви наблюдаваха в Пелдан — каза облеченият в червено генерал и в гласа му се промъкнаха самодоволни нотки.

— Не съм усетила присъствието им — рече Поулгара и се загърна в синьото си наметало.

— Щях да се изненадам, ако ги бяхте открили, милейди — отвърна Атеска. — Хората, които ви следяха, са малоумни в истинския смисъл на думата. Празноглави са като гъби. — Той погледна с неприязън към реката. — Не можете да си представите колко време ми отне, докато им обясня какво трябва да правят. Във всяка армия има такива хора. Опитваме се да се отървем от тях, но предполагам, че понякога дори огромната глупост може да бъде използвана.

— Вие сте много умен, генерал Атеска — отвърна тя мрачно.

— Не, лейди Поулгара — възрази военният. — Аз съм просто обикновен войник. Нито един офицер не може да бъде умен, ако не разполага с добро разузнаване. Брадор е умен. Той събира информация за необикновените ви способности и след битката при Тул Марду разпита много гролими. Гролимите обръщат изключително внимание на вашите постижения, милейди, и през годините са събрали много информация за уменията ви. Доколкото разбирам — въпреки че не съм специалист в тази област, — колкото по-умен е човек, толкова по-лесно можете да откриете присъствието му. Затова изпратих да ви следят онези хора, които имат репи вместо глави на раменете. — Генералът огледа критично шлепа. — Знаете ли, това е истинска развалина. Може би я поддържате на повърхността чрез някакво вълшебство?