Дейвид Едингс - Магьосницата от Даршива

Ала Нахаз, чиито очи пламтяха, лишени от мисъл и чувство, продължи да се катери нагоре, забивайки нокти в камъка и бълвайки проклятия.

— Така да бъде! — извика Дурник, но това не бе неговият глас, а друг, по-дълбок, всемогъщ глас, който изгърмя в ушите на Гарион като удар на самата съдба.

Морджа се пусна от скалата, сгромоляса се върху скалите и побягна с вой, стиснал с многобройните си ръце грозната си глава.

Ала Нахаз с лудо блеснали очи продължи да забива ноктите си — в голата скала и да се катери все по-нагоре.

Дурник отстъпи от ръба на пропастта, стиснал с огромните си ръце светещата дръжка на чука.

— Дурник! — извика Силк. — Не му позволявай да се изправи!

Ковачът не отговори, а само се усмихна и залюля чука.

Нахаз изскочи от пропастта, изправи се в цял ръст на ръба и одра с нокти небето, ръмжейки луди проклятия на езика на демоните.

Дурник плю на лявата си ръка, след това на дясната. После замахна и нанесе страшен удар в гърдите на господаря на демоните.

— Махай се! — изрева ковачът с глас, по-силен от гръмотевичен тътен. При сблъсъка на чука с тялото на Нахаз във въздуха се разпиляха зловещи оранжеви искри.

Нахаз изрева и се хвана за гърдите. Дурник замахна отново.

И отново.

Гарион разпозна ритъма в ударите на своя приятел. Дурник не се биеше. Той стоварваше чука върху демона с точността на майстор, чиито инструменти сякаш са сраснали с ръцете му, и отново и отново искрящият в синьо сияние чук блъскаше тялото на демона и след всеки удар се разхвърчаваха искри. Нахаз се свиваше, опитвайки да предпази туловището си от ужаса на летящия към него чук, който чупеше костите му. И при всеки удар Дурник изреваваше:

— Иди си!

Ковачът удряше ли, удряше. Змиевидните ръце на чудовището се откъсваха от тялото му, падаха и се гърчеха в пропастта: огромни, подобни на кратери дупки зейнаха в гърдите на демона.

Неспособен да гледа този ужас, Гарион отклони поглед встрани. Някъде далеч под тях се намираше тронът на Урвон. Мъжете, които го носеха, бяха избягали и обезумелият ученик на Торак скачаше диво от скала на скала и пищеше от ужас.

Дурник нанесе още един удар.

— Иди си!

И още един.

— Иди си!

И още един.

— Иди си!

Нахаз се отдръпна, претърколи се през ръба на пропастта и зави от ярост и отчаяние. Падаше все по-надолу и по-надолу, обвит в зелена светлина. Миг преди да се удари в земята една от змиевидните му ръце се протегна и сграбчи последния ученик на Торак. Урвон нададе ужасяващ писък и потъна в земните глъбини заедно с Нахаз.

Когато Гарион погледна отново към мястото на схватката, Дурник беше възвърнал нормалните си размери. Гърдите и ръцете му бяха покрити с пот, той дишаше тежко, изтощен от гигантските усилия. Синьото сияние на чука ставаше все по-ярко с всяка секунда, докато накрая чукът не се нажежи до бяло, а след това сиянието постепенно започна да избледнява и изведнъж Гарион видя, че Дурник стиска в ръка сребърен амулет.

Гласът, който беше прозвучал заедно с гласа на ковача по време на ужасната битка с повелителя на демоните, сега почти прошепна:

— Този човек беше най-подходящият сред вас за изпълнението на тази задача. Знайте, че той е мой обичен ученик.

Белгарат се поклони и каза с трепет:

— Ще бъде, както казваш, учителю. Ние го приветстваме като наш брат.

Поулгара пристъпи напред с грейнало в почуда лице и внимателно взе амулета от ръката на Дурник.

— Колко е красив! — тихо каза тя, окачи с обич амулета на врата на съпруга си, прегърна го и го целуна.

— Моля те, Поул! — Дурник се изчерви. — Не сме сами.

Тя се засмя и се притисна още по-плътно до него.

Белдин се усмихна дяволито и каза на Дурник:

— Добра работа, братко. Беше доста напечено. — После гърбавият магьосник протегна ръка, измъкна една халба с пенлива бира от въздуха и я подаде на най-новия ученик на Алдур.

Дурник я изпи с благодарност.

Белгарат го потупа по рамото.

— От много отдавна не сме имали нов брат — каза той и след това го прегърна.

— О! — възкликна Се’Недра с разтреперан глас. — Това е толкова прекрасно.

Без да каже нито дума, Велвет й подаде кърпичка и попита:

— Какво е нарисувано на неговия амулет?

— Чук — отговори Белгарат. — Какво друго може да бъде?

— Може ли да кажа нещо, древни? — намеси се плахо Сади. — Двете армии долу, изглежда, са изпаднали в пълно объркване. Не е ли сега най-подходящото време да тръгваме?

— И аз си помислих същото — одобри идеята му Силк.