Дейвид Едингс - Магьосницата от Даршива

— Ние трите ще изчакаме тук, татко — каза Поулгара. — Виждали сме много битки и не мисля, че трябва да станем свидетели и на тази. Ти също ще останеш с нас — обърна се тя към Ерионд.

— Да, Поулгара — каза младежът.

Мъжете продължиха предпазливо напред и приклекнаха зад няколко стърчащи камъка на ръба на пропастта. Мрачните облаци, вечно надвиснали над Даршива, се носеха над брулената от жестоки ветрове безрадостна равнина. В равнината пълзяха миниатюрни фигурки.

— Твърде далеч са — измърмори Закат. — Нищо не се вижда.

— Ще излетя и ще ви казвам какво става — предложи Белдин.

— Сигурен ли си, че перата ти са сухи? — попита го Белгарат.

— Да. Нарочно спах близо до огъня нощес.

— Добре. Дръж ни в течение.

След миг Белдин се превърна в ястреб и литна.

— Защо винаги приемате това толкова спокойно? — обади се Закат.

— Не е точно така — промърмори Сади и потри с ръка обръснатия си череп. — Просто вече сме свикнали. Първия път, когато го видях, направо ми настръхна косата.

— Армията на Урвон е скрита в падините от двете страни на клисурата — каза Белгарат, повтаряйки думите, които ястребът, кръжащ в мрачното небе, му бе изпратил с мисълта си. — Слоновете се приближават към тях.

Закат се наведе над ръба на пропастта и погледна надолу.

— Внимавай — каза Гарион и го хвана за ръката.

— Наистина е доста високо — рече Закат. — Но разбирам защо даршиванците са се отправили към клисурата. Тя се разклонява и едното разклонение води на север към равнината.

— Слоновете започват да се подреждат в колона, останалите войници на Даршива поемат в редици след тях — предаде им Белгарат сведенията на Белдин.

— Изпращат ли разузнавачи напред? — попита Закат.

— Да, но те оглеждат само дъното на клисурата.

Зачакаха. Белдин кръжеше над двете армии.

— Битката ще започне скоро — тъжно каза Белгарат. — Слоновете вече влизат в клисурата.

— Малко ми е жал за тях — каза Дурник. — Те не са дошли доброволно тук. Дано поне да не използват огън срещу тях.

— Това е стандартната процедура, приятелю — отговори Закат спокойно. — Огънят е единственото нещо, от което слоновете се страхуват. Те ще се обърнат в паническо бягство назад в клисурата.

— И ще стъпчат даршиванците! — възкликна Силк. — И Нахаз ще се наслади на обилно пролятата кръв.

— Нужно ли е да гледаме всичко това? — попита Дурник.

— Трябва — отвърна Белгарат.

— Мисля да отида да изчакам при Поулгара и останалите — рече ковачът и стана. Тот го последва и двамата се спуснаха надолу.

— Май е малко прекалено чувствителен, нали? — каза Закат.

— Обикновено — отговори Гарион. — Но щом нещо трябва да се направи, го прави.

— Битката ще започне ей сега — рече напрегнато Белгарат. — И последният слон вече влезе в клисурата.

Незнайно защо Гарион внезапно почувства, че му става студено.

После, въпреки че всичко ставаше на повече от една левга разстояние, до ушите им долетя гръмовен тътнещ звук — войниците на Урвон започнаха да събарят огромни камъни върху напредващите слонове. Във въздуха се разнесе агонизиращият рев на огромните животни. След миг дим и пламъци започнаха да се издигат над клисурата — жестоките каранди бяха започнали да хвърлят горящи храсти върху безпомощните гиганти.

— Мисля, че видях достатъчно — рече Сади, стана от мястото си и се спусна надолу по билото.

Оцелелите слонове, подобни на мравки заради голямото разстояние, се обърнаха и побягнаха панически обратно през клисурата. Към агонизиращия рев на зверовете изведнъж се присъединиха ужасени човешки писъци — животните бяха започнали да си пробиват път през редиците на войниците от Даршива.

Белдин долетя при спътниците си и кацна на същия камък, от който беше излетял.

— Какво е това? — попита Силк. — Ей, там, в началото на клисурата.

Мрачното пространство в края на равнината се разлюля от необичаен вихър. Нещо започна да блести с потрепваща светлина във всички цветове на дъгата, скоро там затрещяха светкавици, излъчващи пареща топлина. След миг ослепителната светлина се превърна в истински кошмар.

— Белар! — изруга Силк. — Това нещо е голямо колкото хамбар!

Съществото беше ужасно. От тялото му стърчаха десетки змиевидни ръце, които се гърчеха и мятаха във въздуха, три блестящи очи гледаха свирепо наоколо, а огромната му муцуна беше пълна с дълги остри зъби. Чудовището се надигна като крепост над слоновете и започна да ги рита презрително с дългите си силни крака, увенчани със страшни нокти. След това ужасната твар пое с гигантски крачки по клисурата, преминавайки безразлично по средата на изгарящите пламъци. Кръвожадният звяр не обръщаше никакво внимание на огромните камъни, които го удряха по раменете и се стопяваха, сякаш бяха снежинки.