Дейвид Едингс - Магьосницата от Даршива

Белгарат яздеше, вдигнал лице към мрачното небе, и Гарион усети, че старият вълшебник изпраща мисълта си към Белдин.

— Не го прави толкова високо, татко — предупреди го Поулгара. — Около нас има гролими.

— Е — каза той, — никой няма да разбере кой вдига този шум. Ще си помислят, че е някой техен събрат.

— На север — извика след малко Белгарат. — Белдин е открил клисурата, където подготвят засадата. Битката ще се разрази всеки миг. Ако яздим с всички сили, ще се измъкнем!

Препуснаха на юг през пустото поле. Се’Недра все така стискаше амулета.

— Даршиванците все още не знаят, че войниците на Урвон ги чакат в засада — извика тя.

— Много скоро ще разберат — отвърна и Силк.

— Още колко има до границата с Гандахар? — викна Гарион на Закат.

— Поне двадесет левги.

— Дядо — подвикна Гарион. — Наистина ли трябва да се отклоним толкова на юг?

— Вероятно не — отговори му старият вълшебник. — Щом отминем разузнавачите на Урвон, Белдин ще ни отведе в планините. Освен това нямам работа в Гандахар.

Облаците се сгъстиха и запръска студен дъжд. След малко се изкачиха на билото на един хълм. Белгарат се повдигна на стремената да види какво има пред тях и каза:

— Ето го. — и посочи към небето.

Самотна птица, мъничко черно петънце в далечината, се рееше във висините. Когато започнаха да се спускат по склона, птицата се насочи на запад, размахвайки криле, и те я последваха.

Дъждът ту се усилваше, ту спираше, но едно бе сигурно — влагата затрудняваше видимостта, разстилайки над полето лека мъгла.

— Много е приятно да яздиш в дъжда, нали? — подхвърли иронично Силк.

— При тези обстоятелства, да — отвърна Сади. — Дъждът не върши толкова добра работа, колкото мъглата, но все пак затруднява видимостта, още повече като знаеш какви хора вървят по петите ни.

— Имаш право — призна Силк и се уви в наметалото си.

Местността ставаше все по-неравна, от земята стърчаха остри камъни. След около половин час усилена езда ястребът ги отведе в една клисура.

Бяха мокри до кости. Гарион избърса лицето си и погледна напред. Небето на запад ставаше по-ясно — плах признак, че времето може би ще се оправи. Досега кралят на Рива не си бе давал сметка колко много го потиска мракът над Даршива, но изведнъж почувства, че ако отново стигнат до слънчевата светлина, вече ще са на сигурно място.

След един завой видяха Белдин, изправен на пътя пред тях. Сплъстената коса на гърбавия магьосник висеше на мокри кичури по раменете му, а от брадата му се стичаше вода.

— По-добре намалете темпото — изръмжа той. — Чувате се от цяла миля!

— Къде точно отвежда тази клисура? — попита Белгарат.

— Непрекъснато криволичи, но накрая ще ни изведе на билото на планината. Ако оттам тръгнем на север, ще излезем на пътя за Даласия.

— Това всеки го знае.

— Добре. Ще имаме поне един ден преднина, без да смятаме времето, което ще загубят в битката.

— Ще отидеш ли пак на разузнаване?

— Не и докато не спре дъждът. Перата ми са мокри. О, и още нещо. Щом стигнем до билото, трябва да сме особено внимателни. Няколко левги на север пътят ни минава само на две-три мили от мястото, където Нахаз е устроил засадата.

— Маршрутът, който си избрал, не е най-подходящият — рече Белгарат. — Ако някой случайно хвърли поглед по склона, половината войска на Урвон ще хукне да ни преследва.

— Няма, освен ако войниците не могат да летят. Преди няколко хиляди години тук имаше земетресение, което срути част от билото и сега скалите там се спускат отвесно надолу.

— Колко надолу?

— Достатъчно. Около хиляда стъпки.

Белгарат изхъмка, после попита:

— Мислиш ли, че битката ще започне още днес?

— Съмнявам се. Слоновете не вървят бързо, пък и даршиванците се придвижват твърде предпазливо. Скоро ще спрат да пренощуват. Но утре сутринта ще стане твърде шумно.

— А дали през нощта ще успеем да минем край мястото, където е устроена засадата?

— Едва ли. Не бива да палим факли, а скалата е наистина отвесна. Ако някой падне, ще се озове направо в Маган, откъдето тръгнахме.

Белгарат изсумтя и попита:

— Сигурен ли си, че не можеш да полетиш?

— Абсолютно. Мокър съм като кокошка.

— Защо не се превърнеш в патица тогава?

— А ти защо не си гледаш работата?

— Е, добре — каза примирено Белгарат. — Значи ние с Гарион трябва да отидем на разузнаване. — Той слезе от коня и продължи нагоре по клисурата. Кралят на Рива въздъхна и го последва.